Един изстрел

— Не разговарям с репортери.

— Не съм репортер.

— Това отвън е петлитров мустанг с всички екстри. Не е нито полицейски, нито под наем. Номерата са от Индиана. Има лепенка на Ен Би Си зад стъклото. И си мисля: ти си репортер, който се гласи да пише за Джеймс Бар, как бил използвал моето стрелбище, за да се подготви.

— А така ли е наистина?

— Казах ти, не разговарям.

— Но Джеймс Бар е идвал тук, нали?

— Не разговарям! — повтори мъжът. В гласа му нямаше заплаха, само решителност. Нямаше враждебност, а констатация на факта. Не разговаряше, и толкова. В бараката настана тишина. Чуваше се само далечната пушечна стрелба и тихо хрипливо бръмчене от съседната стая. Вероятно някой стар хладилник.

— Не съм репортер — каза Ричър. — Взех тази кола назаем от позната журналистка. За да дойда дотук.

— А кой си тогава?

— Някой, който познава Джеймс Бар от ония години. Искам да науча повече за неговия приятел Чарли. Защото мисля, че този негов приятел, Чарли, го е повел по лош път.

Мъжът не каза: Какъв приятел? Не попита: Кой е тоя Чарли? Само поклати глава.

— Не мога да ти помогна.

Ричър премести погледа си върху рамкираната мишена.

— Това твое ли е?

— Всичко, което виждаш наоколо, е мое.

— Каква беше дистанцията?

— Защо питаш?

— Защото ако е била петстотин метра, си доста добър. Ако е била седемстотин и петдесет, си много добър. А ако е била хиляда, си невероятен.

— Ти стреляш ли? — попита мъжът.

— Стрелях. Едно време.

— Във войската ли?

— Да, преди години.

Мъжът се пресегна и откачи рамката от пирона. Положи я внимателно на тезгяха, с лицето надолу. С вече избледняло на гърба мастило беше написано: 1978. Морска пехота на САЩ. Открит турнир на 1000 м. Сержант Самюъл Кеш, трето място.

— Ти ли си сержант Кеш? — попита Ричър.

— Вече не съм. Уволних се.

— И аз така.

— Но ти не си от морската пехота.

— Личи ли ми?

— Отдалеч.

— Аз съм от сухопътните войски. Баща ми беше морски пехотинец.

Кеш кимна.

— Значи си наполовина човек.

Ричър прокара пръст по стъклото, върху дупките от куршуми. Добре групирана петорка, шестият съвсем малко встрани.

— Добра стрелба — каза той.

— Днес бих се радвал, ако го направя и от два пъти по-близо — каза мъжът.

— И аз така — повтори Ричър. — Времето лети.

— Да не искаш да кажеш, че някога си могъл?

Ричър не отговори. Истината беше, че той веднъж бе спечелил същия този турнир на 1000 метра, и то точно десет години след като Кеш се бе задоволил с третото място. И шестте му куршума бяха попаднали точно в центъра на мишената, образувайки една почти правилна дупка с назъбени краища, колкото да се провре мъжки палец. После, в течение на дванайсет напрегнати месеца, бе местил лъскавата купа от бюро на бюро, от лавица на лавица по различните си служби. За него това беше една много успешна година, през която бе достигнал върха на възможностите си — физически, умствени, психически, всякакви. През тези дванайсет месеца той не бе направил пропуск, нито в буквалния, нито в преносния смисъл. Но на следващата година не си бе дал труда да защити титлата, въпреки че началниците му от военната полиция много държаха на това. Едва по-късно, от дистанцията на времето, той разбра, че решението му е означавало поне две неща: началото на неговия бавен и мъчителен развод с армията и навлизането в един период на лутане и неспокойствие. През който щеше да каже „сбогом“ на много неща, без дори да се обърне назад. И през който щеше да търси все нещо ново, независимо какво, само да не е познатото старо.

— Хиляда метра си е далечко — каза сержант Кеш. — Да ти кажа право, откакто съм напуснал морската пехота, не съм срещал човек, който да може изобщо да уцели мишената от това разстояние.

— Аз бих могъл най-много да закача ъгълчето — каза Ричър.

Кеш вдигна рамката от тезгяха, обърна се и я закачи на пирона. Изравни я с десния си палец.

— Тук нямам хилядаметров полигон — каза той. — Това би било чисто разхищение на патрони, а и не желая да унижавам клиентите си. Но затова пък имам едно хубаво тристаметрово стрелбище, което тази сутрин е свободно. Можеш да се пробваш на него. Човек като теб, който е могъл да закачи ъгълчето на хиляда, ще се справи доста добре на триста.

Ричър не каза нищо.

— Какво, не мислиш ли така? — настоя Кеш.

— Ами предполагам…

Кеш отвори някакво чекмедже и измъкна нова хартиена мишена.

— Как се казваш? — попита той.

— Боби Ричардсън — отвърна Ричър, без да се замисли. Робърт Клинтън Ричардсън, нападател на „Янкис“ през 50-те и 60-те, бе отбелязал 141 точки в 134 мача, което не бе спасило отбора му от безславното трето място.

Сержант Кеш извади химикалка от джоба на ризата си и написа на мишената: Р. Ричардсън, 300 метра, плюс датата.

— При теб всичко се записва — подхвърли Ричър.

— Навик — обясни Кеш, после се наведе и постави знак в най-вътрешния кръг. Почти правилен хикс, около дванайсет милиметра на височина и съвсем малко по-тесен, поради наклона на почерка му. Остави мишената на тезгяха и влезе в страничната стая, от която достигаха хриповете на хладилника. След по- малко от минута се върна с пушка в ръка. Беше „Ремингтън“ М24, с оптически мерник „Леополд Ултра“ и две сгъващи се крачета под цевта. Стандартно оръжие на снайперист от морската пехота. Имаше вид на доста ползвана, но старателно поддържана. Кеш я положи на една страна върху тезгяха. Извади пълнителя и показа на Ричър, че е празен. Дръпна затвора, за да се види, че няма патрон в цевта. Всичко това направи машинално, по инстинкт и от професионална куртоазия.

— Моя е — каза Кеш. — Мерникът е центрован за триста метра. Лично от мен.

— Вярвам ти — каза Ричър. И имаше защо. На бивш снайперист от морската пехота, който през 1978-а се бе класирал трети в света по точна стрелба, можеше да се вярва за тези неща.

— Един изстрел — каза Кеш. Извади от джоба си патрон. Вдигна го нагоре — стандартен .300 калибров боеприпас, система „Уинчестър“. Постави го изправен върху буквата Х на хартиената мишена. Основата на гилзата я закри изцяло. После се усмихна. Ричър отвърна на усмивката му. Беше разбрал предизвикателството. По-ясно от това не можеше да бъде казано: Ако улучиш хикса, ще ти разправя за Джеймс Бар.

Добре поне, че не ми предложи ръкопашен бой, помисли си Ричър.

— Да вървим — каза той.