много прозорци, от западната страна се вижда една врата.
— Камери? — попита Ричър.
Цевта на пушката се раздвижи вляво и вдясно.
— Под стрехите са. Едната гледа на север, другата на запад. Предполагам, че от другите две страни е същото.
— Колко са големи?
— Ти колко големи очакваш да бъдат?
— Достатъчно, за да ги улучиш оттук.
— Смешник! Дори да бяха шпионски камери в запалката на Джеймс Бонд, пак щях да ги улуча оттук.
— Е, добре — прошепна Ричър. — Слушайте всички. Ето как ще стане. Най-напред влизам вътре и заемам изходна позиция. След това изчакваме Франклин да се върне в кабинета и да ни включи на конферентна връзка. Тогава аз правя първия ход. Ако не се чувствам сигурен, ще се обадя по телефона и ще поискам да извадиш тези камери от строя. Чакай командата ми. С два изстрела: дан-дан! Това ще ги забави, да кажем, с двайсетина секунди.
— Няма да стане — каза Кеш. — Не възнамерявам да стрелям по дървена сграда, в която знаем, че държат заложник.
— Тя е в мазето — каза Ричър.
— Може да е и на тавана.
— Ти ще стреляш под стрехите.
— Именно. Ако е на тавана, като чуе изстрели, ще се просне на пода. С което ще ми кацне право на мушката. Това, което за едни е таван, за други е под.
— Спести ми предложенията — каза Ричър. — Моля те, рискувай.
— Няма да стане. Отказвам.
— Боже мой, сержант, много ти се стяга душата за морски пехотинец!
Кеш не отговори. Ричър пристъпи напред и надникна иззад ъгъла на оградата. Вгледа се в мрака, после отново се дръпна назад.
— Добре — каза той. — Нов план. Държиш под око западните прозорци. Ако видиш да се стреля, взимаш на прицел прозореца, от който идва стрелбата. Предполагам, че заложницата и стрелецът не са в една и съща стая.
Кеш не отговори.
— Това поне ще го направиш ли? — настоя Ричър.
— Тогава може вече да си в къщата.
— Ще рискувам. Доброволен риск, нали разбираш? Хелън ми е свидетел. Тя е адвокатка.
Кеш не отговори.
— Не се учудвам, че си се класирал трети. Много се стягаш.
— Е, добре — каза Кеш. — Ако забележа вражески огън, ще му отговоря.
— Освен вражески огън друг няма да видиш, не ти ли е ясно? След като ми даде само тоя скапан нож…
— Такива сте вие в сухопътните войски — отвърна Кеш. — Само хленчите.
— А аз какво да правя? — попита Хелън.
— Нов план — каза Ричър, като докосна оградата с длан. — Залягаш ниско и пълзиш покрай оградата, докато се изравниш с къщата. Не се бой, ако не се надигаш, камерите няма да те уловят. Много е голямо разстоянието. Слушай през цялото време телефона. Ако ми потрябва да им отвлека вниманието, ще те накарам да се затичаш към къщата и веднага обратно. Много бързо. Напред-назад. Колкото да им присветнеш на екрана. Няма никаква опасност. Докато оня се прицели с пушката, ти ще си обратно при оградата.
Тя кимна, но не каза нищо.
— Ами аз? — обади се Ан Яни.
— Ти стой при Кеш. Дръж го под око. Ако му омекнат коленете и откаже да ми помага, бий му един шут в задника. Ясно ли е?
Останалите мълчаха.
— Е, готови ли сме? — попита Ричър.
— Готови — отвърнаха един по един тримата.
Ричър се обърна и потъна в мрака отвъд пътя.
След като пресече асфалтовото платно и банкета, той влезе в близката нива и продължи да крачи напред, докато нагази в подгизналите от вода посеви. Изчака, докато рамото на поливната машина дойде над него, после се обърна на една страна и тръгна под струята, като се остави на водата да го измокри до кости. Дългото рамо на машината следваше неумолимо безкрайния си път, но когато се изравни с границата на съседната нива, Ричър излезе изпод него, прекоси синора и зачака следващата машина. Когато и тя го намери в тъмното, той тръгна под нея, вдигнал ръце нагоре, за да се напоят дрехите му с вода. Така постепенно премина през няколко ниви, докато се озова точно срещу входа на алеята за коли, която водеше към къщата от другата страна на шосето. Без да напуска обсега на водните струи, той просто тръгна в кръг под въртящото се рамо на поливната машина, очаквайки телефона си да завибрира. Чувстваше се като човек, излязъл на разходка в мусонен дъжд.
Телефонът на Кеш потрепери в джоба му, той го извади и натисна копчето за разговор. В ухото си чу гласа на Франклин — тих и съсредоточен:
— Всички ли са налице? Обадете се един по един.
— Тук — отговори Хелън някъде отблизо.
— Тук — чу Кеш гласа на Ан Яни точно зад себе си.
— Тук — каза той.
— Тук — обади се и Ричър.
— Чувам ви всичките — продължи Франклин. — Вие сте на ход.
Кеш чу гласа на Ричър:
— Сержант, огледай къщата.
Вдигна пушката и долепи мерника до окото си. После отвърна:
— Няма промяна.
— Тръгвам — каза Ричър.
Известно време по телефона не се чуваше нищо. Тишина. Така минаха десет секунди. Двайсет. Трийсет. Минута. Две. После отново гласът на Ричър:
— Сержант, виждаш ли ме?
Кеш вдигна пушката и метър по метър огледа алеята за коли по цялата й дължина — от изхода към шосето до вратата на къщата.
— Не те виждам. Къде си?
— На алеята, на трийсет метра от пътя.
Кеш насочи пушката в указаната посока. Взря се през мерника. Не видя нищо. Нямаше никой.
— Браво, войнико! Давай напред!
Яни пропълзя до Кеш и прошепна в ухото му:
— Защо не го виждаш?
— Защото е куку.
— Не, обясни ми! Нали имаш мерник за нощно виждане?
— Най-добрият, който може да се купи с пари — каза Кеш. — С термосензор, на същия принцип като техните камери. — Той вдигна ръка и посочи надясно. — Предполагам обаче, че Ричър е минал през нивите. Оставил се е да го измокрят дъждовалните машини. Сега върви към къщата, целият подгизнал от вода. Температурата му е близка до тази на околния въздух. След като аз не го виждам, значи не го виждат и те.
