— Мога да ти преподавам уроци. Всъщност всичко се свежда до изненадата. Ако ги изненадаш, не е нужно чак да ги пребиваш.
Ан Яни продиктува на Франклин имената, които й бе издал Джон Мистров. Четири от тях съответстваха на имена, които Ричър вече знаеше: Чарли Смит, Константин Раскин, Владимир Шумилов, Павел Соколов. Петото име беше Григор Лински, за когото Ричър предположи, че е инвалидът с торбестия костюм, понеже последното име беше Зек Человек.
— Ти не каза ли, че Зек е дума? — попита Франклин.
— Дума е — отвърна Ричър. — И „Человек“ също е дума. Означава човешко същество. Човекът затворник.
— Другите не са използвали псевдоними.
— Сигурно и това на Зека не е псевдоним. Може просто да не помни как се е казвал. Ако попаднеш в Гулаг, и ти ще си забравиш името.
— На теб май ти е жал за него — каза Ан Яни.
— Никак не ми е жал даже — отвърна Ричър. — Опитвам се да го разбера.
— Никъде не се споменава баща ми — каза Хелън.
Ричър кимна.
— Явно Зека е кукловодът — каза той. — Върхът на пирамидата.
— Откъдето следва, че баща ми работи за него.
— Не си мисли сега за това. Съсредоточи се върху Роузмари.
Франклин намери в Интернет карта на местността и установи, че посоченият от Мистров адрес е на каменоломна, построена в близост до каменна кариера на дванайсет километра на северозапад от града. После влезе в данъчния регистър и потвърди, че неин едноличен собственик е фирмата „Специализирани услуги на Индиана“. Пак там видя, че единственото недвижимо имущество, регистрирано на името на офшорния тръст, е някаква къща в средата на голям парцел земя в съседство с каменоломната. Ан Яни каза, че районът й е познат.
— Нещо друго има ли наоколо?
Яни поклати глава:
— На километри наоколо има само селскостопански земи.
— Ясно — каза Ричър. — Значи там държат Роузмари.
Той отново погледна часовника си. Беше десет вечерта.
— А сега? — попита Ан Яни.
— Сега чакаме — отвърна той.
— Какво чакаме?
— Чакаме Кеш да пристигне от Кентъки. И после чакаме още малко.
— Защо?
Ричър се усмихна.
— За да превали нощта.
Те зачакаха. Франклин направи още кафе. Яни им разправяше клюки от телевизията — за нейни познати, преживени събития, за метреси на губернатори, съпруги на политици и техните любовници, за ниви с марихуана, скрити зад пояси царевица… После Франклин им разправи за годините си в полицията. После Ричър — за годините, откакто беше напуснал военната полиция, за скиталчествата си на човек без дом, адрес и корени.
През цялото време Хелън Родин мълчеше.
Точно в единайсет часа отвън се чу грохот на голям дизелов двигател, който отекваше като в тунел между двата реда тухлени фасади на улицата. Ричър пристъпи до прозореца и видя хамъра на Кеш, който тъкмо завиваше към паркинга до сградата.
— Морската пехота пристигна — обяви той.
Стъпките на Кеш се чуха по външното стълбище. На входната врата се почука. Ричър излезе в антрето да отвори. В стаята се появи самият Кеш — делови, стабилен, вдъхващ доверие. Беше облечен в черно. Черен панталон, черно яке. Ричър го запозна поред с всички: Ан Яни, Франклин, Хелън Родин. Ръкуваха се и Кеш седна. Само след двайсет минути беше изцяло в течение и спечелен за каузата.
— Пречукали са деветнайсетгодишно момиче? — възкликна той.
— Много симпатично момиче — отвърна Ричър.
— Имаме ли план за действие?
— Сега ще го съставим — каза Ричър. Ан Яни слезе до колата, за да вземе картите. Франклин разчисти чашите от кафе. Яни избра подходящата карта и я разгъна на масата.
— Местността е като гигантска шахматна дъска — каза тя. — Всяка нива е квадрат със страна сто метра. На всеки два километра, или горе-долу двайсет ниви, минават успоредни пътища, които се пресичат под прав ъгъл. — Тя посочи с пръст на картата. Пръстът й беше изящен, с лакиран нокът. — Ето тук се пресичат два такива пътя и в югозападния квадрант на кръстовището има празно поле с размер около три ниви ширина на пет ниви дължина. В най-северната му част се намира каменоломната, а южно от нея е самата къща. Виждала съм я лично отдалеч, намира се на около двеста метра от шосето, наоколо няма нищо. Никакви дървета, никакви храсти, никакви гънки на релефа. Няма и ограда.
— Равно, казваш? — попита Ричър.
— Като билярдна маса — потвърди Яни.
— Наоколо ще е тъмница — каза Кеш.
— Като в рог — каза Ричър. — Предполагам, че след като няма ограда, ползват охранителни камери. Със система за нощно виждане. Инфрачервени сензори или нещо такова.
— Колко време ти е нужно, за да пробягаш двеста метра? — попита Кеш.
— На мен ли? — каза Ричър. — Достатъчно, за да отидат до магазина и да си купят пушката, с която да ме застрелят.
— Кой според теб е най-добрият подход?
— Откъм север — отвърна Ричър. — Без съмнение. Можем от шосето да влезем в каменоломната и да я прекосим. Стигнем ли до границата на парцела, залягаме и изчакваме момента.
— Ако имат камери за нощно виждане, отникъде не можем да се приближим.
— После ще му мислим за това.
— Е, добре, но те точно откъм север ще ни очакват.
— Другите възможности са от юг и от изток, в този порядък. Понеже алеята за коли е откъм запад. А тя най-вероятно е права и твърде открита.
— Те сигурно си мислят същото.
— Значи сме прави.
— На мен лично алеята ми харесва. С какво ли е застлана? С паваж?
— С трошен камък. От него поне имат достатъчно.
— Вдига шум — каза Кеш.
— Камъкът запазва по-дълго дневната топлина — каза Ричър. — Доста по-топъл е от пръстта. На мониторите им ще изглежда като цветна ивица. Ако контрастът не е кой знае колко силен, от всяка страна ще има по една зона на сянка.
— Ти шегуваш ли се? — попита Кеш. — Телесната ти температура положително ще е най-малко с двайсет градуса по-висока от тази на околния въздух. Ще светиш като факел.
— Те ще наблюдават юг и изток.
— Не само.
— Ти нещо по-умно ли предлагаш?
— Какво ще кажеш да ги нападнем фронтално? С автомобили?
Ричър се усмихна.
