кажеш. Няма да имаш търпение да дойде часът, когато най-после да им го кажеш. На онези в съда. Ще се молиш на колене да ни докажеш колко си изрядна, да ни направиш добро впечатление. Така става обикновено. Ние сме много добри в тая работа. Учили сме се от големи майстори.
— Брат ми страда от паркинсон — каза Роузмари.
— Откога? — попита Зека, понеже знаеше отговора.
— В момента развива болестта.
Зека поклати глава.
— Твърде е субективно, няма да му помогне. Кой може да каже, че не е сродна симптоматика, причинена от нараняването в главата? Или ако не това, кой може да определи до каква степен състоянието му води до инвалидност? Като се има предвид, че е стрелял отблизо. Ако общественият защитник доведе експерт, Родин ще доведе трима. Ще докара доктори, които ще се закълнат, че малката Ани Оукли1 е била с паркинсон по рождение.
— Ричър знае — каза Роузмари Бар.
— Кой, военният ли? Той ще е мъртъв до сутринта. Ако преди това не е офейкал.
— Няма да офейка.
— Значи ще е мъртъв. Ще дойде тази нощ да те прибере. А ние ще го чакаме.
Роузмари замълча.
— И преди са ни идвали среднощни гости — каза Зека. — И тук, и на други места. А ние сме си още тук. Нали така, Лински?
Лински отново кимна.
— И тук ще си останем — отвърна той.
— Кога ще дойде той? — попита Зека.
— Не знам — отвърна Роузмари.
— В четири сутринта — каза Лински. — Ричър е американец. Тях са ги обучавали, че четири сутринта е най-доброто време за внезапна атака.
— Посока?
— Най-логично е да дойде от север. Релефът на каменоломната ще му осигури първоначално прикритие за проникване, като ще му останат само едни последни двеста метра открит терен. Но мисля, че точно тук той ще блъфира. Няма да дойде от север, понеже това е очевидно най-логичната посока.
— Няма да е и откъм запад — каза Зека.
Лински поклати глава.
— Така е. Няма да приближи откъм пътя. Прекалено е открито. Ще дойде или от изток, или от юг.
— Прати Владимир долу при Соколов — каза Зека. — Кажи им да си отварят очите главно на изток и юг. Но да попоглеждат и на север и запад. Във всички посоки да има непрестанно наблюдение, за всеки случай. Ченко да чака с карабината си в коридора на горния етаж. Готов да заеме позиция за стрелба, при който прозорец се налага. За него един изстрел ще бъде достатъчен.
Той се обърна към Роузмари Бар:
— Междувременно теб ще те скрием на безопасно място — каза той. — Уроците ще започнат, след като погребем военния.
Далечните западни предградия бяха типични градове-спални за хора, пътуващи всеки ден за работа до офисите си в центъра на града, ето защо през целия път натам движението беше натоварено. Къщите във въпросното предградие бяха много по-импозантни, отколкото в квартала на колежката — двуетажни, всичките различни една от друга, добре поддържани, всяка с голям двор и басейн, повечето с изкусно оформени живи плетове и храсти. Осветени в контражур от последните лъчи на залязващото слънце, те изглеждаха като декор за романтичен филм.
— Нафукани буржоа — подметна Ричър.
— Каквито всички ние се стремим да бъдем един ден — отвърна Ан Яни.
— Тия няма да искат да говорят — каза Ричър. — Познавам ги. Не е в техен стил.
— Ще говорят — каза Ан Яни. — Пред мен всички проговарят.
Преминаха бавно покрай дома на семейство Арчър. На метална верижка под пощенската кутия се поклащаше чугунена табелка:
Съседката, която търсеха, живееше по диагонал през улицата. Нейният парцел беше горе-долу колкото този на Арчър, но къщата приличаше по-скоро на италианска вила. С каменни акценти по фасадата, ъглови купички с назъбени бойници, тъмнозелени маркизи над четирите обърнати на юг прозорци на приземния етаж. Падаше здрач и зад тежките пердета на околните къщи се запалиха първите лампи. Цялата улица изглеждаше уютна, приветлива и самодоволна.
Хелън отби в продълговатата, застлана с варовикови плочи алея към гаража и паркира на пет-шест метра зад джип с огромни хромирани джанти. Входната врата на къщата беше от грубо одялани, изкуствено състарени дъбови дъски с метален обков; главите на пироните бяха големи колкото топки за голф. Човек имаше чувството, че през гази врата се влиза направо в Ренесанса.
— Частната собственост е кражба — каза Ричър.
— Прудон — отвърна Ан Яни. — Частната собственост е желана, тя е едно благо на света.
— Ейбрахам Линкълн — каза Ричър. — Първото му обръщение към нацията за състоянието на съюза.
На вратата имаше чукче от ковано желязо, оформено като халка в зъбите на лъвска глава. Хелън го повдигна и почука. Едва тогава откри малко встрани дискретен бутон на звънец и натисна и него. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Вратата беше от плътно дърво, стените — дебели. Тя отново пробва звънеца и още преди да си бе вдигнала пръста от бутона, вратата се отвори с приглушено изсъскване на медните уплътнения — бавно и авторитетно, като врата на банков трезор. На прага се появи мъж и ги изгледа въпросително, без да пуска вътрешната дръжка на бравата.
— Какво обичате? — попита той. Беше между четирийсет — и петдесетгодишен, със солиден и заможен вид. Може би членуваше в местния голф клуб, а евентуално и в клуба на ротарианците. Беше облечен с пуловер на геометрични шарки и кадифени джинси. Беше от онзи тип мъже, които още с прибирането си свалят костюма и се обличат по домашному.
— Съпругата ви вкъщи ли е? — попита Хелън. — Бихме желали да говорим с нея за Олийн Арчър.
— За Олийн? — повтори мъжът, като гледаше Ан Яни.
— Аз съм адвокат — каза Хелън.
— Какво още има да се каже за Олийн?
— Може би повече, отколкото предполагате — обади се Ан Яни.
— Вие не сте адвокат.
— Тук съм като журналистка — каза тя. — Но не търся сензации. Не искам да се ровя в личния й живот. Възникнала е реална опасност от съдебна грешка. Затова сме тук.
— В какъв смисъл съдебна грешка?
— Възможно е да са арестували за убийството невинен човек. Затова съм дошла при вас. Затова сме дошли всички.
Ричър наблюдаваше мъжа. Стиснал дръжката на вратата, той стоеше колебливо, сякаш се опитваше да вземе решение. Докато накрая въздъхна и направи крачка назад.
— По-добре да влезем — каза той.
Мъжът ги поведе по един коридор в убито жълто към дневната. Беше просторна и безупречно обзаведена. С плюшена мебел, малки махагонови масички, каменна камина. Телевизор нямаше. Вероятно имаха отделна стая за гледане на телевизия. Може би дори домашно кино. Или пък изобщо не гледаха телевизия. Ричър видя как Ан Яни пресмяташе наум вероятността за това.
— Ще ида да повикам жена ми — каза той.
Върна се след по-малко от минута, придружен от симпатична жена, малко по-млада от него. Беше
