— Ние в това време сме били тук — каза той.
Ричър кимна.
— Да, и тримата. Ти, аз и Хелън.
— Не съм чул нищо.
— Аз също — отвърна Ричър. — Явно са много добри.
— Какво ли ще й направят?
— Ще я заставят да даде показания срещу брат си. Ще й сложат в устата някаква измислена история.
— Дали ще я измъчват?
— Зависи колко бързо ще капитулира.
— Тя няма да капитулира — обади се Ан Яни. — Каквото и да й сторят. Не видяхте ли колко твърдо е решена да изчисти името на брат си?
— В такъв случай ще я измъчват.
— Къде е тя според теб? — попита Франклин.
— Където са те — отвърна Ричър. — Само че не знам къде са.
В това време Роузмари Бар беше във всекидневната на горния етаж, привързана със скоч за един стол. Зека седеше срещу нея и я наблюдаваше. Жените винаги бяха провокирали въображението му. Навремето беше прекарал двайсет и седем години от живота си, без да види жена. В наказателния батальон, където го бяха пратили през 43-та, имаше няколко, но те бяха незначително малцинство, а освен това бързо измряха. Впоследствие, когато Великата отечествена война вече бе спечелена, започнаха безкрайните му митарства по съветския Гулаг. През 49-а за малко бе зърнал някаква селянка на брега на Беломорския канал. Дебела селянка, приведена в нива с цвекло на двеста метра в далечината. След това нищо, докато през 76-а не видя една медицинска сестра, препускаща с шейна тройка през замръзналата сибирска пустош. По това време той беше разбивач на скали в каменна кариера. Тъкмо бяха излезли от ямата с още стотина като него и крачеха към бараките в разпокъсана колона по дългия прав коларски път, когато шейната с медицинската сестра се приближи по шосето, перпендикулярно на тях. Теренът беше равен, без нито едно хълмче или дори дърво, покрит с дебел сняг. Виждаше се във всички посоки до безкрай. Те забелязаха медицинската сестра поне от километър и половина. Спряха се, наблюдаваха я жадно, докато се изравни с тях, после се извърнаха на другата страна и я изпроводиха с погледи, докато шейната й се скри зад хоризонта. Същата вечер надзирателите ги лишиха от храна като наказание за своеволието; в резултат от това четирима загинаха от глад, но Зека оцеля.
— Удобно ли ти е? — попита той.
Роузмари Бар не отговори. Мъжът на име Ченко й беше върнал обувката. Коленичи пред нея и собственоръчно я нахлузи на крака й, като продавач в магазин. След това се отдръпна и седна на дивана до другия, към когото се обръщаха на Владимир. Мъжът на име Соколов бе останал на долния етаж, в помещението, пълно с апаратура за наблюдение. Последният от групата — Лински — крачеше нервно напред-назад из стаята; лицето му беше изкривено от болка, явно имаше проблеми с кръста.
— Когато Зека те пита нещо, отговаряй! — обади се мъжът на име Владимир.
Роузмари извърна поглед встрани. Тя се боеше от Владимир повече, отколкото от останалите. Владимир беше огромен и излъчваше усещане за поквара, като неприятна телесна миризма.
— Тя дали разбира положението, в което се намира? — попита онзи, когото наричаха Лински.
Зека се усмихна, а Лински отвърна на усмивката му. Това беше нещо като шега, в която бяха посветени само двамата. Всякакви позовавания на човешки права и призиви за хуманно отношение в лагерите бяха посрещани с един и същ въпрос:
Лински беше станал първо войник, после крадец. В Западна Европа или Америка той би прекарвал голяма част от живота си по затворите — две години тук, три години там, но по съветско време кражбата се смяташе преди всичко за противообществена проява и отклонение от официалната идеология — недопустима склонност към частна собственост, която подлежеше на превъзпитание чрез бързо и трайно отстраняване на провинилия се от цивилизованото общество. В случая на Лински отстраняването бе продължило от 63-та до идването на власт на Горбачов, който закри лагерите.
— Разбира положението си — констатира Зека. — Сега остава да го приеме.
Франклин се обади по телефона на Хелън Родин. След десет минути тя се върна в кантората му. Още беше бясна на Ричър. Това се виждаше отдалеч. Но беше прекалено обезпокоена за Роузмари Бар, за да придава голямо значение на думите му. Когато влезе в стаята, Франклин не помръдна от бюрото си, вперил поглед в екрана. Хелън седна до Ан Яни край салонната масичка. Ричър беше застанал до прозореца и гледаше навън. Небето беше притъмняло.
— Трябва да се свържем с някого — каза Хелън.
— С кого? — попита Ричър.
— С баща ми. Той е добрият.
Ричър се извърна.
— Да приемем, че наистина е той. Какво ще му кажем? Че има изчезнал човек? Той ще повика полицията, какво друго би могъл да направи? А ако Емерсън е лошият, полицията ще е с вързани ръце. Дори Емерсън да е добрият, ченгетата пак няма да предприемат нищо. Случаите на изчезвания не трогват никого. Всеки ден изчезва по някой.
— Но тя е ключов свидетел по делото.
— Подсъдим по делото е собственият й брат. Ченгетата просто ще си кажат, че е избягала, за да не даде показания. Брат й е презрян престъпник и тя не е могла да понесе срама.
— Но ти самият си видял с очите си, че е отвлечена. Можеш да го потвърдиш.
— Видял съм някаква обувка. Това е, което мога да потвърдя. А едва ли се ползвам с високо доверие в техните среди. След като от два дни ги правя на идиоти…
— А какво тогава?
Ричър се обърна към прозореца.
— Ще се заемем сами с тази работа — каза той.
— Как?
— Трябва ни само мястото. Ще проучим докрай историята на убитата жена, ще се постараем да възстановим контекста, оттам ще стигнем до мястото, където държат Роузмари Бар. След което ще им идем на гости.
— Кога? — попита Ан Яни.
— Точно след дванайсет часа — отвърна Ричър. — На разсъмване. Те следват някакво разписание. Първата им цел е да се отърват от мен, след което да започнат да обработват Роузмари Бар. Трябва да стигнем до нея, преди да им се е изчерпало търпението.
— Но това означава да им се явиш точно когато те очакват.
Ричър не отговори.
— Ще влезеш право в капана им — каза Ан Яни.
Ричър продължаваше да мълчи. Ан Яни се обърна към Франклин:
— Разкажете ни за убитата.
— Няма нищо повече за разказване — отвърна той. — Прехвърлих всичко за нея. Най-обикновена
