Един изстрел

— Получава се нещо като параграф 22 — отбеляза Ан Яни.

— Боя се, че да.

Не ги мъчи много, каза й наум Ричър. Нямаме време.

Ан Яни въздъхна. Сведе очи надолу. После вдигна глава и погледна Емерсън. В погледа й се четеше едновременно ярост, срам и ледено достойнство.

— Прекарахме нощта заедно — каза тя.

— Двамата с Ричър?

— Аз и Джо Гордън.

Емерсън го посочи с пръст:

— Този тук?

Тя кимна.

— Същият.

— Цялата нощ?

— Да.

— От колко до колко часа?

— От около дванайсет без двайсет, нещо такова. След края на новините. До следващата сутрин, когато пейджърът ми ме събуди. Защото вие бяхте открили трупа.

— Къде бяхте?

Ричър затвори очи. Припомни си разговора им от предишната вечер, в гаража. През тясната цепнатина в прозореца на колата. Дали й беше казал?

— В стаята му — отвърна Ан Яни. — В мотела.

— Чиновникът на рецепцията не спомена да ви е виждал.

— Оставаше и да ме види! Аз мисля за тези неща.

— В коя стая?

А това дали й го беше казал?

— В осма — отвърна Ан Яни.

— И той не е напускал стаята през нощта?

— Не.

— Изобщо?

— Изобщо.

— Откъде сте толкова сигурна?

Ан Яни отмести смутено поглед встрани.

— Ами, понеже и двамата не мигнахме…

В стаята настана тишина.

— Можете ли да приведете конкретни доказателства? — попита накрая Емерсън.

— Какви например? — отвърна Ан Яни.

— Ами… някакви отличителни белези по тялото, каквито биха могли да бъдат забелязани от човек във вашето положение…

— О, моля ви се!

— Това е моят последен въпрос — настоя Емерсън.

Ан Яни не отговори веднага. Ричър си спомни, че бе включил плафониерата в мустанга и бе повдигнал нагоре ризата си, за да й покаже тръбата от крика. Той раздвижи ръцете си в белезниците и ги постави върху токата на колана.

— Е? — попита Емерсън.

— Важно е — добави Родин.

— Има белег — каза Яни. — Ниско долу на корема. Нещо ужасно.

Емерсън и Родин се извърнаха едновременно и погледнаха Ричър. Той се изправи на крака. Сграбчи с две ръце предницата на ризата си и я измъкна от панталона. Повдигна плата нагоре.

— Достатъчно — каза Емерсън.

— Това пък какво беше? — попита Родин.

— Отпечатък от челюстта на един сержант от морската пехота — обясни Ричър. — Докторите изчислиха, че е тежала някъде около 125 грама. Движила се е с хиляда и петстотин метра в секунда от епицентъра на тринитротолуолов взрив, докато се е блъснала в мен.

Той пусна надолу края на ризата си. Не се опита да го вкара в панталона. С белезници щеше да му е трудно.

— Е, доволни ли сте сега? — попита ги той. — Достатъчно неудобство ли причинихте на дамата?

Емерсън и Родин се спогледаха. Един от двама ви знае със сигурност, че съм невинен, каза си той. А какво си мисли другият, не ме интересува.

— Мис Яни ще трябва да представи показанията си в писмен вид — каза Емерсън.

— Вие ги запишете, аз ще ги подпиша — отвърна Ан Яни.

Родин погледна Ричър.

— А ти можеш ли да представиш доказателства? — попита той.

— Какви например?

— Нещо подобно на твоя белег. Само че по тялото на мис Яни.

Ричър кимна.

— Да, бих могъл. Само че няма да го направя. И ако ме попиташ още веднъж, ще си нагълташ зъбите.

В стаята отново настана тишина. Емерсън бръкна в джоба си и извади ключ от белезници. Внезапно се извърна назад и подхвърли ключа във въздуха. Ръцете на Ричър бяха оковани, но той посегна с дясната. Хвана ключа, стисна го в дланта си и се усмихна.

— Белантонио явно е говорил с теб — каза той.

— Защо си се представил на мис Яни с фалшиво име? — попита го Емерсън.

— Може пък да не съм — отвърна Ричър. — Може наистина да се казвам Гордън.

Той хвърли ключа обратно на Емерсън, пристъпи към него и протегна китки, за му отключи белезниците.

Две минути по-късно Зека вдигна телефона. В слушалката чу познат глас — тих и припрян:

— Не стана. Оня имал алиби.

— Наистина ли?

— Вероятно не. Но няма да навлизаме там.

— И сега какво?

— Сега стой и чакай. Той сигурно вече е на една крачка. Скоро ще стигне и до теб. Бъди готов да го посрещнеш както подобава. С всичко необходимо.

— Не се съпротивляваха кой знае колко — отбеляза Ан Яни. — Не мислиш ли? — Тя запали двигателя на мустанга, даде газ и потегли още преди Ричър да си бе затворил вратата.

— Не съм и очаквал съпротива — отвърна той. — Невинният знае, че доказателственият му материал е слаб. Докато виновният знае, че като ме пуснат сега, до утре сутринта ще съм извън играта.

— Защо?

— Защото държат Роузмари Бар. Отвлекли са я и предполагат, че ще тръгна да я търся. Така че ще ме чакат, готови да ме ликвидират. Ще съм мъртъв, преди да е съмнало. Това е новият им план. Така ще им излезе по-евтино, отколкото да ме тикнат в затвора.

От участъка отидоха право в кантората на Франклин, изкачиха се тичешком по стълбището и го завариха зад бюрото му. Лампите в стаята бяха угасени и лицето му беше обляно в синкавото сияние на монитора, в който се беше вторачил с празен поглед, сякаш очакваше оттам да изскочи нещо интересно, а то все не изскачаше. Ричър го информира за Роузмари Бар. Франклин постоя няколко мига неподвижно. Хвърли неспокоен поглед към вратата. После към прозореца.