— Не — отвърна Ричър. — Нито лечение, нито профилактика. Но има начини развитието на болестта да се забави. Чрез медикаменти, психотерапия… И най-вече сън. Когато болният спи, симптомите изчезват напълно.
— Може би затова са му трябвали хапчетата. За да избяга от реалността.
— Не бива да се опитва да избяга напълно. Социалните контакти също помагат.
— Трябва да отида до болницата — каза Роузмари Бар.
— Разкажете му всичко — каза Ричър. — Обяснете му какво всъщност се е случило в петък.
Роузмари кимна. Стана, прекоси стаята и излезе. Минута по-късно Ричър чу колата й да се отдалечава по улицата.
Франклин отиде до кухненския бокс да направи кафе. Ричър и Хелън Родин останаха сами в кабинета. Ричър седна на стола, който бе ползвала Роузмари Бар. Хелън пристъпи до прозореца и погледна към улицата. Беше облечена точно като Роузмари Бар. С черна риза, черна пола и черни лачени обувки. Само дето това не й придаваше вдовишки вид. По нищо не приличаше на вдовица. По-скоро на манекенка от някое ревю в Ню Йорк или Париж. Обувките й бяха с високи токове, които подчертаваха извивката на дългите й загорели крака.
— Тези типове, за които стана дума, са руснаци — каза тя.
Ричър не отговори.
— А баща ми е американец.
— И се казва Алексей Алексеевич — добави Ричър.
— Семейството ни е тук отпреди Първата световна война. Няма никаква връзка. От къде на къде? Тези типове са някакви отрепки от съветско време.
— Баща ти с какво се занимаваше, преди да стане окръжен прокурор?
— Беше заместник окръжен прокурор.
— А преди това?
— Винаги е работил в системата.
— А сервизът му за кафе?
— Какъв сервиз за кафе?
— Баща ти използва скъпи порцеланови чаши и сребърен поднос. Едва ли са купени с пари на съдебния окръг.
— Е, и?
— А костюмите му?
— Какво общо имат костюмите му?
— В понеделник беше с костюм за хиляда долара. Не са много държавните служители, които могат да си позволят костюм за хиляда долара.
— Баща ми има вкус към скъпите неща.
— Да, но как си ги позволява?
— Не ми се говори за това.
— Един последен въпрос.
Хелън не каза нищо.
— Той опита ли се да ти окаже натиск да не поемаш случая?
Хелън мълчеше. Погледна наляво по улицата. После надясно. Обърна се.
— Каза, че ако загубя, може и да спечеля.
— Загрижил се е за кариерата ти, така ли?
— Така ми се стори. И още си го мисля. Баща ми е честен човек.
Ричър кимна.
— Шансът да се окажеш права е петдесет на петдесет.
В този момент Франклин се върна с кафето — репичка течност, приготвена от евтин пакет нес кафе с марката на супермаркета и налята в три прости керамични чаши с различна форма и големина, двете от които нащърбени. Освен чашите върху корковата табла имаше разтворен пакет със суха сметана, жълта кутия захар и една-единствена лъжичка. Той постави таблата върху бюрото, под вторачения поглед на Хелън Родин, като веществено потвърждение на теорията на Ричър:
— Дейвид Чапман е знаел името ти в понеделник — каза тя. — Първият адвокат на Джеймс Бар. Той още от събота е знаел за теб.
— Но не е могъл да знае, че съм пристигнал — отвърна Ричър. — Не допускам някой да му е казал.
— И аз знаех името ти — каза Франклин. — Значи трябва и мен да подозираш.
— Да, но ти си знаел истинската причина, поради която съм тук — възрази Ричър. — И можеше просто да ми пратиш призовка вместо платени биячи.
И тримата замълчаха. После Ричър каза:
— Не познах за Джеб Оливър. Не е бил наркопласьор. В хамбара му нямаше нищо, освен един стар пикап.
— Радвам се, че и ти понякога грешиш — обади се Хелън Родин.
— Джеб Оливър не е руснак — каза Франклин.
— Американски селянин до мозъка на костите си — потвърди Ричър.
— Значи тези типове работят и с американци. Това е, което се опитвам да докажа. Следователно може и Емерсън да е замесен. Не непременно окръжният прокурор.
— Петдесет на петдесет — повтори Ричър. — Засега никого не обвинявам.
— Ако изобщо се окажеш прав.
— Лошите много бързо ме атакуваха.
— На мен не ми се вярва, че Емерсън или окръжният прокурор са в дъното на тази история, а аз познавам добре и двамата.
— Можеш спокойно да го наричаш по име — обади се Хелън. — Казва се Алекс Родин.
— Не мисля, че е някой от тях — повтори Франклин.
— Връщам се на работа — каза Хелън.
— Ще ме вземеш ли? — попита Ричър. — Аз ще сляза под надлеза.
— Не — отвърна Хелън. — Нещо нямам желание.
Тя стана, взе си чантичката и си тръгна сама от кантората.
Ричър поседя известно време неподвижно, заслушан в звуците от улицата. Чу се запалване на двигател. Потегли кола. Той отпи от кафето си и каза:
— Май я засегнах.
Франклин кимна.
— И на мен така ми се струва.
— Тези типове имат човек в системата. Това поне е ясно, нали си съгласен? Спор няма. Следователно е редно да го обсъдим.
— На мен ми изглежда по-логично да е ченгето, отколкото окръжният прокурор.
— Едва ли — каза Ричър. — Едно ченге се занимава само със собствените си случаи. Докато прокурорът контролира всичко.
— Бих се радвал, ако се окаже прокурорът. Все пак и аз едно време бях ченге.
— Аз също — каза Ричър.
— Освен това мога да ти кажа, че Алекс Родин спира доста дела. Някои твърдят, че било от предпазливост, но може да е и от нещо друго.
— Трябва може би да анализираш какви дела спира.
— Като че ли си нямам достатъчно работа за днес…
Ричър кимна. Сложи чашата с кафето си на бюрото и стана.
— Започни с Олийн Арчър — каза той. — Жертвата. За момента тя ни е най-важна.
После пристъпи към прозореца и огледа улицата. Не видя нищо. Кимна на Франклин, излезе от кабинета, слезе на долния етаж и през входната врата се подаде на външното стълбище.
