Един изстрел

свикнал. Твърде практично. Той използва времето за пътуване, за да си изработи стратегия. Допусна, че ще го отведат право при Емерсън, което му даваше петдесет процента шанс да се озове в една стая с лошия.

Или с добрия.

Накрая се оказа, че шансът му да попадне на лошия бе точно сто процента, понеже и двамата — и Емерсън, и Родин — бяха в стаята. Ричър бе измъкнат за лактите от патрулната кола и поведен право към кабинета на Емерсън, който седеше зад бюрото си. Докато пред бюрото беше седнал Родин.

Нищо не мога да кажа, помисли си Ричър. Но това сигурно ще приключи бързо.

После се замисли: И все пак, кой от двамата? Родин?

Или Емерсън? Родин беше с костюм. Тъмносин, от студена вълна, скъп — може би същият, с който беше и в понеделник. Емерсън беше по риза. Държеше в ръце химикалка. Превърташе я между пръстите си и почукваше с нея по бюрото.

Хайде де, започвайте! — помисли си Ричър.

— Не беше чак толкова трудно да те открием — каза Емерсън.

Ричър не отговори. Още беше с белезници.

— Разправи ни за онази нощ, когато уби момичето — каза Родин.

Ричър не отговори.

— Как се почувства, когато й изви врата? — добави Емерсън.

Ричър мълчеше.

— Съдебните заседатели няма да ти се зарадват много — каза Родин.

Ричър каза само:

— Телефонният ми разговор.

— Искаш адвокат, така ли? — попита Емерсън.

Ричър не отговори.

— Кой е твоят адвокат? — попита Родин.

— Дъщеря ти — отвърна Ричър.

— Искаш да се обадим на нея, така ли? — попита Емерсън.

— Може би. Или по-добре на Роузмари Бар.

Той ги гледаше право в очите.

— На сестрата? — попита Родин.

— Да се обадим на сестрата? — обади се и Емерсън.

Единият от двама ви знае, че тя няма да вдигне телефона, мислеше си Ричър. Кой обаче?

Очите им не издаваха нищо.

— Обадете се на Ан Яни — каза той.

— Онази от телевизията ли? — попита Родин. — Защо пък точно на нея?

— Имам право на един телефонен разговор — каза Ричър. — Не съм длъжен да ви обяснявам. Казвам ви на кого и вие набирате номера.

— Тя в момента се готви за емисия. Новините започват в шест.

— Ще изчакаме — каза Ричър. — Не бързам за никъде.

Кой от двама ви знае, че лъжа?

Тримата седнаха и зачакаха, но не се наложи да чакат дълго. Емерсън нареди да го свържат с Ен Би Си и уведоми личната асистентка на Ан Яни, че полицията е арестувала Джак Ричър, който по неизвестни причини държи на присъствието на мис Яни. Твърде възможно беше съобщението да й е прозвучало странно, но след по-малко от трийсет минути Ан Яни нахълта в кабинета на Емерсън. Както можеше да се очаква от професионален журналист, надушил сензация.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита с влизането си тя.

Тази жена определено имаше присъствие. Беше звезда в своята пазарна ниша. Представител на четвъртата власт. При вида й Родин и Емерсън сякаш се постреснаха. Не от самата нея като личност, а от онова, което имаше зад гърба си.

— Извини ме — обърна се към нея Ричър. — Знам, че няма да ти е приятно, и много добре помня, че ти обещах никога на никого да не казвам, но при така създалите се обстоятелства се налага да потвърдиш алибито ми. Нямам друг избор, нали разбираш?

Той я погледна в очите. Видя, че попива всяка негова дума. По лицето й премина объркване. Не реагира. Той продължаваше да се взира в нея. Никаква реакция.

Помогни ми, момиче!

Мина една секунда.

Две.

Три.

Никаква реакция.

Ричър затаи дъх. Зацепвай, Яни! Още миг, и всичко ще иде по дяволите.

Никаква реакция.

И тогава тя едва забележимо кимна. Беше зацепила. Ричър изпусна въздуха от дробовете си. Умно момиче. Професионализмът си казваше думата. Тя беше свикнала да чува сензационни новини в слушалката си и да ги повтаря в ефир половин секунда по-късно като нещо, което е знаела едва ли не цял живот.

— Какво алиби? — сети се да попита Емерсън.

Яни погледна първо него, после Родин.

— Вие не ме ли извикахте заради Джак Ричър? — попита тя.

— Именно — каза Емерсън.

— Но това тук е Джо Гордън — каза тя. — Или поне така ми се представи.

— Той ви се е представил като Гордън?

— Да, когато се запознахме.

— А кога беше това?

— Преди два дни.

— Но вие показахте портрета му в собственото си предаване!

— Я, това неговият портрет ли е бил? Не си приличат, ама никак. Прическата е съвсем различна. Нямат нищо общо.

— Какво алиби? — попита отново Емерсън.

— За кога? — отвърна с въпрос Ан Яни.

— За нощта, когато бе убито момичето. За това става въпрос.

Яни не отговори.

— Госпожице — обади се Родин, — ако знаете нещо, длъжна сте да ни кажете, и то веднага.

— Бих предпочела да замълча — каза Ан Яни.

Ричър се усмихна вътрешно. Защото тя го каза по начин, който гарантираше, че само след минута Емерсън и Родин ще я молят да им разправи историята си. Дори успя да се изчерви, като по команда, чак до слепоочията — изправена срещу тях като ученичка, с три разкопчани копчета на копринената си блузка. Беше страхотна актриса. Ричър си каза, че сигурно това се изисква от една телевизионна журналистка.

— Събираме доказателствен материал — каза Емерсън.

— Разбирам това — каза Ан Яни. — Но все пак, не ви ли стига честната ми дума?

— За кое?

— Че не е той извършителят.

— Трябват ни подробности — каза Родин.

— Длъжна съм да мисля за репутацията си — възрази Ан Яни.

— Ако оттеглим обвиненията срещу него, вашите показания ще останат следствена тайна.

— Можете ли да ми гарантирате, че ще оттеглите обвиненията?

— Не и преди да сме чули показанията ви — каза Емерсън.