— Общината — отвърна мъжът.
— Доста сериозен клиент.
— И още как! Всичките тия строежи са манна небесна за предприемачи като Тед. За да събере пари за обществени поръчки, само през първата година общината продаде облигации за деветдесет милиона долара. Като се имат предвид и преразходите, става дума за апетитна деветцифрена сума.
— Каква кола караше Тед?
— „Мерцедес-Бенц“.
— А след това?
— Някакъв служебен пикап.
— Вие виждали ли сте го?
— Всеки ден, цели две години.
— Как изглеждаше?
— Ами пикап като пикап. Мисля, че беше шевролет.
— Кафеникав „Силверадо“, възстаричък?
Мъжът се облещи.
— Откъде знаете?
— Още един въпрос, ако обичате — каза Ричър. — Този път към съпругата ви.
Тя го погледна очаквателно.
— След като Олийн отиде в полицията, каза ли ви с кого е говорила там? Да не е с един детектив на име Емерсън?
Жената заклати глава още преди да бе чула въпроса.
— Аз посъветвах Олийн, ако не иска да се обажда по телефона, да отиде в участъка, но тя каза, че й било далеч, нямало да й стигне обедната почивка. Каза, че вместо това ще отиде направо при окръжния прокурор. Кабинетът му бил много по-близо до службата й. Пък и Олийн си беше такава. Ако искаше да свърши работа, отиваше право най-горе. Така че тя отнесе случая директно до Алекс Родин.
През целия път обратно към града Хелън Родин не каза нито дума. Беше се затворила в себе си и леко потреперваше. Устните й бяха стиснати, бузите й хлътнали, очите широко отворени. Нито Ричър, нито Ан Яни се осмелиха да нарушат мълчанието. Сякаш някой бе изтеглил въздуха от колата и на негово място бе останала черна дупка, изпълнена с тишина.
Хелън шофираше като робот — умело, нито бързо, нито бавно, спазвайки машинално осевите линии, знаците и светофарите. — Паркира колата пред офиса на Франклин, без да загаси двигателя, извърна се настрани и каза:
— Вие двамата вървете. Аз просто не мога.
Ан Яни слезе и тръгна нагоре по стълбището. Ричър остана в колата и се наведе напред.
— Ще се оправиш — каза той.
— Няма! — отвърна тя.
— Хелън, загаси мотора и тръгвай с мен. Ти си служебно лице и имаш клиент в беда.
С тези думи той отвори вратата, измъкна се от задната седалка и докато заобиколи колата, тя вече го чакаше пред стълбището.
Завариха Франклин пред компютъра, както винаги. Той каза на Ричър, че сержант Кеш бил тръгнал от Кентъки, без да задава въпроси. Също и че Тед Арчър не фигурирал никъде в неговите бази данни. Едва тогава забеляза, че тримата са се умълчали и изглеждат напрегнати.
— Какво има? — попита той.
— На една крачка сме от целта — каза Ричър. — Тед Арчър бил в бетонния бизнес, но преди две години го отрязали от общинските поръчки заради някакъв конкурент, който раздавал рушвети. Той се опитал да го разобличи и явно бил на път да успее, понеже конкурентът го елиминирал.
— Можеш ли да го докажеш?
— Само косвено. За да открием трупа, трябва да разкопаем наново Първа улица. От край до край. Но знам къде е пикапът му. В гаража на Джеб Оливър.
— Какво прави там?
— Използвали са Оливър да им върши това-онова. Например, когато не са искали да показват лицата си, за да не ги разпознаят или запомнят. Може да се предполага, че Тед Арчър ги е познавал и не би се доближил до тях. Докато Джеб Оливър бил просто някакъв местен хлапак. Може да е инсценирал спукана гума или да го е спрял на автостоп.
Арчър е паднал право в капана. След това лошите са скрили трупа, а Джеб Оливър пикапа.
— И Олийн Арчър не е подозирала нищо?
— В крайна сметка е заподозряла — каза Ричър. — Два месеца е размишлявала, докато накрая е събрала достатъчно парчета, за да сглоби мозайката. После е започнала да занимава властите с това, в резултат на някого явно му е светнала червена лампичка и само след седмица тя е била убита. Като работата е нагласена така, че да изглежда случайна жертва на масов убиец. Иначе, след изчезването на съпруга й, е щяло да се размирише. Но докато всички мислят, че е случайно, няма нищо страшно.
— Кого е занимавала? — попита Франклин. — Емерсън ли?
Ричър не отговори.
— Отишла е направо при баща ми — каза Хелън Родин.
В стаята настана дълго мълчание.
— И сега какво? — обади се накрая Франклин.
— Ще се наложи да поблъскаш още малко по тая клавиатура — каза Ричър. — Този, който е отмъкнал общинските поръчки, явно той е нашият злодей. Затова трябва да разберем кой е. И къде се намира.
— Това е публична информация — каза Франклин.
— Ами намери я тогава.
Франклин се обърна към компютъра и в настаналата тишина се чуваше само как пръстите му чукат по клавишите. В течение на около минута ръцете му се местеха между мишката и клавиатурата. След това изправи глава и съобщи отговора:
— „Специализирани услуги на Индиана“ — бяха думите му. — Те са главен изпълнител по всички договори за доставка на цимент, бетон и трошен камък. На стойност десетки и десетки милиони долари.
— Къде им е седалището?
— Това дотук беше добрата новина.
— А лошата?
— Няма никакви документи. Те са офшорен тръст с регистрация на Бермудските острови. Не са задължени да се регистрират тук.
— Що за система е тази?
Франклин не отговори.
— Един офшорен тръст с регистрация на Бермудите има нужда от местен адвокат — каза Хелън. Гласът й беше тих, примирен и немощен. Ричър си спомни за табелката на вратата на А. А. Родин. След името му комбинация от букви обозначаваше научните му степени.
Франклин кликна два пъти с мишката.
— Има телефонен номер. Нищо повече.
— Кой е номерът? — попита Хелън.
Франклин й го прочете.
— Това не е телефонният номер на баща ми — каза тя.
Франклин кликна още веднъж и отвори обратния указател, в който абонатите бяха подредени по номера. Написа номера, екранът се смени и се появи име и адрес на регистрация.
— Джон Мистров — прочете на глас той.
— Руско име — каза Ричър.
— Така изглежда.
— Познаваш ли го?
— Бегло. Занимава се с наследства, завещания и попечителства. Еднолична кантора. Никога не ме е
