Един изстрел

наемал.

Ричър погледна часовника си.

— Можеш ли да намериш домашния му адрес?

Франклин кликна с мишката и отвори обикновения указател. Написа името и на екрана се появи адресът на абоната заедно с домашния телефон.

— Да му се обадя ли? — попита той.

Ричър поклати глава.

— Най-добре да го посетим лично. Когато времето е кратко, прекият контакт върши по-добра работа.

Владимир се запъти към стаята за наблюдение на долния етаж. Соколов беше седнал на въртящ се стол с колелца и се местеше последователно между четирите телевизионни монитора на дългата маса. От ляво на дясно бяха обозначени съответно „Север“, „Изток“, „Юг“ и „Запад“ — в което имаше логика, ако човек разглеждаше света по посока на часовниковата стрелка. Соколов се плъзгаше бавно със стола си от ляво на дясно, оглеждаше внимателно картината на всеки монитор, после се отблъскваше с ръка от стената и се връщаше в изходна позиция. Всичките четири монитора бяха мътни и оцветени в мъртвешко зеленикаво, понеже навън беше тъмно и системата за нощно виждане се беше включила. Понякога в далечината ярка движеща се точка пресичаше зрителното поле — някакво нощно животно беше излязло на лов. Лисица, скункс или енот. Или пък изгубено домашно куче. На северния монитор се виждаше сиянието от каменоломната. Скоро и то щеше да избледнее, понеже машините бяха спрени и бавно изстиваха. Извън това цялата околност беше равно зелена — на километри разстояние нямаше нищо, освен поля и ниви, вечно влажни от непрестанно въртящите се поливни системи.

Владимир придърпа втори стол на колелца и седна отляво на Соколов. Той трябваше да поеме север и изток, докато Соколов се съсредоточи върху юг и запад. По този начин всеки от двамата щеше да отговаря за една вероятна посока на атаката и една не толкова вероятна. Справедливо разпределение на труда.

Горе, в коридора на третия етаж, Ченко вече беше заредил собствената си карабина „Супер Мач“. В пълнителя имаше десет .308-калиброви патрона, марка „Лейк Сити“, най-добрите в света. Едно от нещата, които американците знаеха как да правят, бяха патроните за карабина. Ченко отвори вратите към всички спални, за да може във всеки момент, според нуждите, да обстрелва и четирите посоки. Приближи се до един прозорец и включи мерника за нощно виждане. Нагласи го на седемдесет и пет метра. Очакваше отдолу да го известят, когато военният наближи на сто и петдесет метра. Толкова беше обхватът на камерите за нощно виждане. Тогава той щеше да отиде до съответния прозорец и да набележи целта още от сто метра и повече. Щеше да я проследи през мерника, да й даде възможност да се приближи. И когато целта му дойдеше на седемдесет и пет метра — да стреля.

Той вдигна пушката. Провери образа в оптическия мерник. Беше светъл и ясен. Видя някаква лисица, която пресече откритото пространство от запад към изток. Наслука, приятелко. Върна се в коридора, подпря пушката до стената, седна на стола си и зачака.

Хелън Родин настоя да остане в кантората на Франклин. Ричър и Ан Яни тръгнаха сами с мустанга. В този час улиците бяха тъмни и притихнали. Яни шофираше, понеже познаваше по-добре пътя. Адресът, който търсеха, беше голяма сграда на някогашни складове, преустроени в жилища; намираше се горе-долу по средата между речното пристанище и железопътната гара. Ан Яни каза, че това било част от новата общинска стратегия за благоустрояване на квартала. Нещо като нюйоркското Сохо, пренесено в Средния запад. Лично тя имала планове да си купи апартамент в същата сграда.

После подхвърли:

— Трябва да наблюдаваме Хелън. Да не посегне на живота си.

— Нищо й няма, ще се оправи — каза Ричър.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Ами ако беше твоят баща?

Ричър не отговори. В далечината се очерта силуетът на голяма тухлена постройка и Яни намали.

— Ти го попитай първа — каза Ричър. — Ако не отговори, ще го попитам аз.

— Ще отговори — каза Яни. — Всички отговарят.

Но Джон Мистров не беше като всички. Оказа се хилав мъж на около четирийсет и пет. Облеклото му — впити избелени джинси и черна риза — подхождаше на разведен в криза на средната възраст. Беше сам в огромния апартамент и ядеше китайски ястия от картонени кутии. Отначало много се зарадва, като видя Ан Яни. Може би близостта с подобни знаменитости беше нещо, което смяташе, че му се полага с акта на преместването му в артистично преустроения имот. Но първоначалният му възторг се изпари почти мигновено. Особено след като Ан Яни му изложи подозренията си и настоя да научи имената зад офшорния тръст.

— Не мога да ви ги кажа — отговори той. — Предполагам, че разбирате изискването за конфиденциалност.

— Разбирам главно, че са извършени сериозни престъпления — каза Ан Яни. — Това е, което разбирам. Редно е и вие да го разберете. И да вземете страна бързо, още сега, преди всичко това да е станало публично достояние.

— Не коментирам — каза мъжът.

— Нямате какво да губите — продължи Ан Яни. — Тия хора, за които ви питаме, всички те утре ще са в затвора. Никой няма да се върне.

— Не коментирам — повтори мъжът.

— Може бе искате и вие да ги последвате? — попита Яни, рязко сменяйки тона. — Като съучастник? Или предпочитате да изплувате от това блато? Изборът е ваш. Но така или иначе, утре ще се видите по новините. Или като обвиняем, или като човек, направил неволна грешка, но осъзнал се навреме и помагащ на правосъдието.

— Не коментирам — потрети мъжът.

Каза го твърдо, заинатено и някак самодоволно.

Ан Яни се отказа. Вдигна рамене и се обърна към Ричър, който в този момент поглеждаше часовника си. Времето летеше.

— Имаш ли здравна застраховка? — попита го той.

Мъжът кимна.

— И за зъболекарски услуги ли?

Мъжът отново кимна.

Ричър го цапардоса с юмрук в устата. С дясната ръка, след къс замах, но рязко и силно.

— Е, ще те оправят значи — каза той.

Мъжът залитна крачка назад, после се преви надве, а когато се изправи, цялото му лице беше в кръв, а предните му зъби се клатеха.

— Имената — каза Ричър. — Или ще те късам парче по парче.

Мъжът се поколеба. Груба грешка. Ричър го удари повторно. Чак тогава той му каза имената, общо шест, с описания и адрес. Изпя ги проснат по гръб на пода, с клокочеща в гърлото кръв.

Ричър погледна Ан Яни.

— Всички отговарят — каза той.

Докато се връщаха в тъмното с мустанга, Ан Яни каза:

— Сега ще им се обади да ги предупреди.

— Няма — отвърна Ричър. — Той току-що ги предаде. Имам чувството, че от утре ще излезе в безсрочен отпуск.

— Надявай се ти.

— Във всеки случай това няма значение. Те и без това знаят, че идвам. И да ги предупреди, няма голяма полза.

— Доста си директен в подхода си. Не пише така в учебниците по журналистика.