— Знае ли, ще ми каже. При такива въпроси важното е как ги задаваш.
— Внимавай, Ричър. Само да усетят, че си надушил каквото е знаел Хъбъл, ще те пратят подир него.
В ума ми се мярнаха Чарли и двете деца. Изтръпнах. Онези сигурно мислеха, че Чарли е научила нещо. Нямаше как да не го мислят. Може би дори и хлапетата. Предпазлив играч би предположил, че децата са чули нещо. Часът бе четири. Децата си тръгваха от училище. А нейде наоколо имаше хора с галоши, найлонови комбинезони и хирургически ръкавици. С остри ножове. С торбичка гвоздеи. И чук.
— Финли, позвъни незабавно на онзи Пикар — казах аз. — Трябва ни помощ. Трябва да скрием Чарли Хъбъл на сигурно място. И хлапетата. Час по-скоро.
Финли ме погледна сериозно. Разбра. Стана му ясно.
— Дадено — каза той. — Бягай на Бекман Драйв. Веднага. Стой там. Аз ще уредя нещата с Пикар. Не мърдай никъде, преди да е дошъл, разбра ли?
Той взе телефона. Набра номера по памет.
Роскоу се бе върнала зад бюрото. Кметът Тийл й връчваше камара папки. Приближих се и дръпнах един стол. Седнах до нея и попитах:
— Кога свършваш?
— Сигурно около шест.
— Донеси някой и друг чифт белезници, бива ли?
— Ти си глупак, Джак Ричър — рече тя.
Тийл ни гледаше, затова станах и я целунах по косата. Излязох в топлия следобед и тръгнах към бентлито. Слънцето слизаше към хоризонта и жегата бе отминала. Сенките се издължаваха. Усещаше се, че есента наближава.
Чух зад себе си вик. Кметът Тийл бе излязъл подир мен. Викаше ме да се върна. Останах на място. Нека той да дойде при мен. Тийл докуца с широка усмивка, като се подпираше на бастуна. Протегна ръка и се представи. Каза, че името му е Гроувър Тийл. Владееше до съвършенство онзи номер на политиците — да те закове с поглед и да се усмихне като прожектор. Все едно, че умира от удоволствие, задето говориш с него.
— Добре, че ви настигнах — каза той. — Сержант Бейкър ме осведоми за убийствата в склада. Всичко ми се струва съвсем ясно. Допуснали сме груба грешка, като ви арестувахме, всички искрено съжаляваме за вашия брат и непременно ще ви съобщим, когато постигнем някакъв резултат. Тъй че, преди да си тръгнете, бих бил благодарен, ако приемете най-искрените ми извинения от името на целия участък. Не искам да останете с лоши впечатления. Може ли просто да го наречем досадна грешка?
— Разбрано — рекох аз. — Но какво ви кара да мислите, че си тръгвам?
Той се владееше великолепно. Млъкна само за миг.
— Доколкото разбрах, вие само минавате оттук. В Маргрейв няма хотел и предположих, че не виждате възможност да се задържите.
— Оставам — казах аз. — Чувал съм, че Югът се слави тъкмо с това, нали? Със своето гостоприемство.
Той ме озари с още една усмивка и опипа бродирания си ревер.
— О, без съмнение, сър. Южните щати и Джорджия в частност се славят с топлото си гостоприемство. Но както знаете, в момента обстоятелствата са крайно неподходящи. Струва ми се, че някой мотел в Атланта или Мейкън би ви задоволил далеч по-добре. Естествено, ще поддържаме връзка и ще помогнем с всичко възможно около погребението на брат ви, когато му дойде времето. Боя се, че тук, в Маргрейв, всички ще бъдем твърде заети. Няма да ви е интересно. Полицай Роскоу ще е претрупана с работа. Не бива да я разсейват в момента, нали?
— Няма да я разсейвам — спокойно отвърнах аз. — Знам, че изпълнява изключително важна задача.
Той ме погледна. Безизразно. Искаше да е очи в очи, но не беше чак толкова висок. За такова нещо му трябваше крик в костеливата старческа шия. А ако продължаваше да ме зяпа така, въпросната шия можеше и да пострада. Усмихнах се ледено и отидох до бентлито. Отключих и влязох вътре. Докато включвах двигателя, смъкнах страничното стъкло.
— Довиждане, Тийл — подвикнах аз и се отдалечих.
Краят на учебния ден се оказа най-оживеното събитие в целия град. На главната улица задминах двама души, а край църквата зърнах цели четирима. Може да бяха някакъв клуб. Кой ги знае за какво се събираха — да четат Библията или да консервират праскови за зимата. Отминах и тях, после продължих сред великолепието на Бекман Драйв. Край бялата пощенска кутия на Хъбъл завъртях стария бакелитов волан и подкарах по завоите на алеята.
Проблемът ми беше, че исках да предупредя Чарли, но не знаех какво да й разкрия. Определено не смятах да навлизам в подробности. Не ми се щеше дори да й казвам, че Хъбъл е мъртъв. Засега бяхме увиснали в безтегловност. Но и не можех вечно да крия. Тя трябваше да знае как стоят нещата. Иначе нямаше да се вслуша в предупрежденията.
Оставих колата отпред и натиснах звънеца. Докато Чарли ми отваряше, хлапетата дотърчаха отнякъде. Тя изглеждаше доста напрегната и уморена. Децата ми се сториха безгрижни. Не бяха усетили тревогите на майка си. Чарли ги отпрати и ме въведе в кухнята. Беше модерна, просторна кухня. Помолих я да направи кафе. Виждах, че изгаря от нетърпение, но не знае откъде да подхване разговора. Гледах я как слага филтър в кафеварката.
— Нямаш ли си прислужница? — запитах аз.
Тя поклати глава.
— Не ми трябва. Предпочитам сама да си върша работата.
— Къщата е голяма.
— И аз не съм от мързеливите — рече тя.
Замълчахме. Чарли включи машината и тя заработи с тихо бълбукане. Седнах до масата край прозореца. Навън се разстилаха пет-шест декара кадифена морава. Чарли дойде и седна отсреща. Скръсти ръце.
— Чух за Морисънови — каза тя най-сетне. — Замесен ли е мъжът ми в тази история?
Питах се какво точно да кажа. Тя чакаше отговор. Машината продължаваше да бълбука в просторната, тиха кухня.
— Да, Чарли — отвърнах аз. — За жалост е бил замесен. Но не по своя воля, разбираш ли? Заплашвали са го.
Тя устоя на удара. Навярно очакваше нещо подобно. Сигурно бе прехвърлила през ума си всички възможни варианти. Само това обяснение съвпадаше с фактите. Затова тя не прояви изненада или възмущение. Просто кимна. Сетне малко се поотпусна. Сякаш я бе облекчило, че го чува от някой друг. Страшното вече беше излязло наяве. Ставаше свършен факт. Сега можеше да се заеме с него.
— Боя се, че имаш право — каза тя и стана да налее кафе, продължавайки да говори. — Само тъй мога да обясня поведението му. Той в опасност ли е?
— Чарли, за съжаление нямам представа къде се намира.
Тя ми подаде голяма чаша кафе. Седна зад кухненския бар и повтори:
— В опасност ли е?
Не можех да отговоря. Просто не ми се обръщаше езикът. Тя излезе иззад бара и дойде при мен, до прозореца. Сложи чашата пред себе си и я хвана с две ръце. Беше приятна жена. Руса и хубава. Стройна, атлетична, с идеални зъби и дребен кокал. Одухотворена. Вчера си я представях като плантаторска щерка. Южна красавица, както са казвали едно време. Мислех си, че преди век и половина би била съпруга на робовладелец. Но сега мнението ми започваше да се променя. Вече усещах в нея непреклонната воля. Естествено, допадаше й да е богата. Да обикаля с приятелки ресторантите и козметичните салони в Атланта. Да има бентли и златна кредитна карта. Кухнята й да струва колкото аз не съм взимал за цяла година. Но наложеше ли се, тази жена можеше да нагази в калта и да се бие. Може би преди век и половина щеше да пътува с каруца на запад. Имаше воля.
Тя ме изгледа през масата.
