— Значи каквото ти наредят?
— Върша каквото ми наредят — повтори той. — И нищо не искам да знам.
— Кой ти нареди?
— Морисън — отвърна той. — Морисън ми каза какво да правя.
— А на него кой му е казал?
Държах острието на сантиметър от бузата му. Беше готов да се разхленчи от страх. Взрях се в змийските му очички. Той знаеше отговора. Виждах го в дъното на очите му. Знаеше кой е казал на Морисън какво да прави.
— Кой му е казал? — настоях аз.
— Не знам. Кълна се в гроба на майка си.
Дълго го гледах. После поклатих глава.
— Грешен отговор, Спайви. Знаеш. И ще ми кажеш.
Той поклати глава на свой ред. Широкото червендалесто лице се люшна насам-натам. Кръвта течеше по двойната му гуша.
— Ако кажа, ще ме убият.
Замахнах към корема му. Ножът сряза мръсната риза.
— Ако не кажеш, аз ще те убия.
Типове като Спайви мислят ден за ден. Ако кажеше, щеше да умре утре. Ако не кажеше, отиваше си още днес. Това му бяха мислите. Ден за ден. И той реши да ми каже. Гърлото му зашава, сякаш беше пресъхнало и не можеше да издаде нито звук. Гледах го право в очите. Силеше се да проговори. Беше като филмов герой, който пълзи по дюните и се мъчи да викне за помощ. Но щеше да ми каже.
Не. Нямаше да ми каже. През рамото му зърнах облак прах далече на изток. После чух глухото бучене на дизел. Различих сивия силует на затворническия автобус. Спайви врътна глава и се втренчи в спасението. Пазачът пристъпи напред да посрещне автобуса. Спайви отново врътна глава към мен. В очите блеснаха злоради искрици. Автобусът наближаваше.
— Кой беше, Спайви? — рекох аз. — Кажи ми сега, иначе пак ще дойда.
Но той само отстъпи назад, завъртя се и хукна към мръсния форд. Автобусът изрева и ме обсипа с прах. Сгънах ножа и го пъхнах в джоба си. Скочих в бентлито и потеглих.
Бурята продължи да ме гони по целия път на изток. Имах чувството, че не е само тя. Призляваше ми от яд. Тая сутрин бях само на две думи от истината. А сега нищо не знаех. Положението се скапваше неудържимо.
Нямах нито партньор, нито власт, нито оръжие. На Роскоу и Финли не можех да разчитам. Едва ли някой от тях би одобрил моята програма. Пък и си имаха предостатъчно неприятности в управлението. Как го бе казал Финли? Под носа на врага. А и от Пикар не можех да искам много. Той вече и бездруго бе пъхнал глава в торбата. Нямаше на кого да разчитам, освен на себе си.
Но пък, от друга страна, можех да не се церемоня със закони, задръжки и разни формалности. Нямаше да се церемоня с предупреждения, процедури и граждански права. Но ми трябваха улики и доказателства. Нито съд щеше да има, нито присъда. Непочтено ли? Друг път! Срещу мен стояха гадни хора. Те отдавна бяха прекрачили извън закона. Гадни хора. Как го каза Финли? От най-гадните на света. И бяха посегнали на Джо Ричър.
Подкарах по лекото надолнище към дома на Роскоу. Спрях отпред на пътя. Не си бе у дома. Шевролетът го нямаше. Големият хромиран часовник върху таблото на бентлито показваше шест без десет. Още десет минути чакане. Излязох и минах на задната седалка. Излегнах се.
Исках тази вечер да се измъкна от Маргрейв. И изобщо от Джорджия. В джобчето зад шофьорската седалка открих пътна карта. Огледах я и пресметнах, че ако потеглим на запад покрай Уорбъртън, след около час и половина ще прекосим щатската граница с Алабама. Точно това ми се искаше. Да отпраша с Роскоу към Алабама и да хлътна в първия бар с оркестър. Да прогоня всички грижи до сутринта. Да хапна нещо евтино, да пийна студена бира и да послушам простичка музика. Заедно с Роскоу. На това му викам хубава вечер. Пак се изтегнах и зачаках. Мракът прииждаше. Вечерният въздух взе да захладнява. Около шест по покрива на колата затропаха грамадни капки. Нощната буря надвисваше над градчето, но все не можеше да се накани. Не избухваше. Само едрите капки продължаваха да трополят, сякаш небето се напъваше без никакъв резултат. Стана съвсем тъмно и усетих как тежката кола потръпва от поривите на влажния вятър.
Роскоу закъсня. Бурята се напъваше вече от двайсет минути, докато най-сетне зърнах шевролета й да слиза надолу. Фаровете плъзнаха наляво, после надясно. Обляха ме, когато колата зави към къщата. Плиснаха по вратата на гаража и изгаснаха. Излязох и пристъпих към Роскоу. Прегърнахме се. След това влязохме вътре.
— Добре ли си? — попитах аз.
— Горе-долу. Ужасен ден.
Кимнах. Така си беше.
— Разстроена ли си?
Роскоу обикаляше и включваше лампите. Дръпна завесите.
— Тази сутрин видях най-страшната гледка през живота си. С нищо друго не мога да я сравня. Но ще ти кажа нещо, което не бих признала другиму. Не се разстроих. Не и за Морисън. За такъв тип никой няма да се разплаче. Виж, за жената ми стана мъчно. Не стига, че е живяла с гад като Морисън, ами и да умре заради него.
— А иначе как беше? Тийл?
— Нищо ново — рече тя. — От двеста години в рода им са само мръсници. Всичко знам за тях. И аз съм от кореняците. Какво да очаквам от него? Но Бог ми е свидетел, страшно се радвам, че всички други излязоха чисти. Боях се да не е замесен и някой от участъка. Нямаше да го понеса.
Тя мина в кухнята и аз я последвах. Мълчеше. Държеше се, но не й беше весело. Дръпна вратата на хладилника. Жестът говореше красноречиво: няма нищо за ядене. Усмихна се уморено.
— Ще ме поканиш ли на вечеря?
— Дадено — казах аз. — Само че не тук. В Алабама.
Обясних й какво ми се иска. Тя хареса идеята. Ободри се и изтича в банята. Май и аз се нуждаех от душ, затова влязох при нея. Но се наложи да променим плановете, защото щом Роскоу взе да разкопчава чистичката си униформена риза, тутакси възникнаха по-важни задачи. Кръчмата в Алабама вече не ме блазнеше толкова. А и душът можеше да почака. Под униформата имаше черно бельо. Доста оскъдно. След секунда се озовахме на пода в спалнята. Навън бурята най-сетне се развихри. Дъждът шибаше малката къщичка. Мълниите пламтяха и трясъкът им разтърсваше всичко наоколо.
По някое време все пак се добрахме до банята. Вече определено ни трябваше душ. След това полежах в спалнята, докато Роскоу се обличаше с избелели джинси и копринена риза. Пак изгасихме лампите, заключихме и потеглихме с бентлито. Беше седем и половина. Бурята се отдалечаваше на изток, към Чарлстън и Атлантическия океан. Утре сигурно щеше да достигне Бермудите. Карахме на запад, към последните розови отблясъци в небето. Открих пътя за Уорбъртън. Минахме по селските пътища през необятни сенчести ниви и профучахме покрай затвора. Той стърчеше масивен и мрачен сред призрачно жълто сияние.
Половин час след Уорбъртън спряхме да заредим огромния резервоар на бентлито. После прекосихме някакви тютюневи ниви и минахме през река Чатахучи по стария мост във Франклин. Настъпих газта и отпрашихме към границата. Малко преди девет вече бяхме в Алабама. Споразумяхме се да рискуваме с първото срещнато заведение.
Един-два километра по-нататък видяхме стара крайпътна кръчма. Спряхме на паркинга и слязохме. Заведението изглеждаше свястно. Доста голяма дъсчена постройка, просторна и ниска. Неонови реклами, претъпкан паркинг и музика. Табелата до вратата гласеше: „Езерото“, оркестър всяка вечер след девет и половина. Хванахме се за ръце и влязохме.
Посрещна ни глъчка, дъх на бира и музика от автоматичния грамофон. Промъкнахме се към дъното и открихме широк кръг от сепарета около дансинга, зад който имаше сцена. Всъщност не точно сцена, а ниска
