До бентлито бе спряла изящна синя кола, а на прага стоеше грамаден негър. Беше висок колкото мен, може би дори малко отгоре, но с петдесетина кила по-тежък. Някъде към сто и четирийсет. В сравнение с него изглеждах перушинка. Той пристъпи напред с леката, еластична крачка на атлет.
— Ричър? Много ми е приятно. Аз съм Пикар от ФБР.
Здрависахме се. Беше огромен. От него лъхаше спокойна самоувереност и неволно се зарадвах, че е на моя страна. Определено ми допадаше. В тежък момент такива хора са много полезни. Изведнъж се ободрих. Сторих му път да влезе.
— Добре — каза Пикар. — Финли ми обясни всичко. Много съжалявам за брат ти, приятел. Наистина. Има ли къде да поговорим?
Отведох го в кухнята. Той стигна дотам с две-три крачки. Озърна се и си наля останалото кафе. После пристъпи до мен и ме потупа по рамото. Все едно ме халоса с торба цимент.
— Първо правило. Вършим всичко неофициално, разбра ли?
Кимнах. Гласът му подхождаше на външността. Тътнеше мощно и глухо. Сигурно тъй би звучал гласът на мечка, ако можеше да говори. Нямах представа на колко години е. Беше от онези едри, силни мъже, които запазват върхова форма за десетилетия. Той кимна и се отдръпна. Подпря на бара огромното си туловище.
— Създадохте ми огромни проблеми. Бюрото не може да действа без молба от местния отговорен служител. В случая това ще е онзи Тийл, нали така? А както разбрах от Финли, Тийл няма да ни потърси. Тъй че заради вас може да ми подпалят дебелия задник. Но Финли е мой човек, затова ще си затворя очите. Знаем се от хиляда години. Само помни: каквото вършим, между нас да си остане.
Пак кимнах. Това ме устройваше. Напълно. Помощ без излишни формалности. Щях да свърша работата без главоболия с правилниците. Имах пет чисти дни преди неделя. Тази сутрин пет дни ми се струваха предостатъчни. Но сега, след изчезването на Хъбъл, усещах, че нямам време. Във всеки случай не и за формалности.
— Къде ще ги скриеш? — попитах аз.
— На таен адрес в Атланта — отвърна Пикар. — Наша къща, имаме я от години. Там ще са в безопасност, но няма да ти кажа къде е и моля да не разпитваш мис Хъбъл, като се върне, бива ли? Трябва да внимавам. Издъня ли таен адрес, лошо ми се пише.
— Добре, Пикар — казах аз. — С мен нямаш проблеми. Много съм ти задължен.
Той кимна сериозно. Явно поемаше голям риск. После Чарли дотича с хлапетата. Мъкнеха претъпкани чанти и куфари. Пикар се представи. Забелязах, че момиченцето се уплаши от него. Момчето се ококори, когато Пикар показа значката си на федерален агент. После заедно изнесохме куфарите навън и ги натъпкахме в багажника на синята кола. Ръкувах се с Пикар и Чарли. Всички се настаниха в колата. Пикар потегли. Махнах им за довиждане.
15
Карах към Уорбъртън доста по-бързо от затворническия автобус и пристигнах за по-малко от петдесет минути. Гледката беше страхотна. Откъм запад стремително наближаваше буря и лъчите на ниското следобедно слънце падаха над затвора през пролуките в облаците. Лъскавите метални кули и караулки хвърляха оранжеви отблясъци. Намалих скоростта и спрях пред първата телена клетка. Нямах намерение да влизам вътре. Един път ми стигаше. Нека Спайви излезе при мен. Слязох от колата и тръгнах към пазача. Той се усмихна сравнително дружелюбно.
— Спайви на смяна ли е? — попитах аз.
— Той ли ти трябва?
— Предай му, че е дошъл мистър Ричър.
Пазачът се пъхна под пластмасовия навес и набра някакъв номер. След малко подаде глава и подвикна:
— Не познавал никакъв Ричър.
— Кажи му, че Морисън ме праща — рекох аз. — От Маргрейв.
Онзи пак се пъхна отдолу и заговори. След минута дойде при мен.
— Добре, карай. Спайви ще те чака в приемното.
— Кажи му да излезе — възразих аз. — Ще го чакам на пътя.
Отдалечих се и спрях на ръба на асфалта. Всичко беше въпрос на нерви. Обзалагах се, че Спайви ще излезе. След пет минути щях да разбера. Зачаках. Усетих как от запад полъхва мирис на дъжд. След час щеше да стигне до нас. Стоях и чаках.
Спайви излезе. Чух как изскърцаха решетките на телената клетка. Обърнах се и видях отвътре да излиза мръсен форд. Наближи и спря до бентлито. Спайви се измъкна отвътре. Тръгна към мен. Едър, потен, с червендалести ръце и лице. Униформата му беше мръсна.
— Помниш ли ме? — попитах аз.
Змийските му очички се стрелнаха насам-натам. Беше объркан и изплашен.
— Ти си Ричър. И какво от това?
— Правилно. Аз съм Ричър. От петъка. Каква беше уговорката?
Той пристъпи от крак на крак. Щеше да се прави на корав тип. Но вече го виждах като на длан. Нямаше къде да се дява. Вече бе загубил играта. Засега обаче мълчеше.
— Каква беше уговорката в петък? — повторих аз.
— Морисън е мъртъв — рече той. После вдигна рамене и стисна тънките си устни. Не желаеше да говори.
Небрежно пристъпих наляво. Само крачка, колкото да оставя туловището на Спайви между себе си и пазача. За да не се виждам откъм портата. В дланта ми изникна ножът на Морисън. За секунда го вдигнах пред очите на Спайви. Стигаше му, за да прочете златното име върху абаносовата дръжка. После острието щракна и изскочи навън. Очичките на Спайви се впериха в него.
— Как мислиш, дали съм го пробвал върху Морисън? — запитах аз.
Спайви гледаше острието. Сянката на идващата буря го бе оцветила в синьо.
— Не си бил ти — рече Спайви. — Но може и да ти се е искало.
Усмихнах му се. Знаеше, че не съм убил Морисънови. Следователно знаеше кой го е сторил. Знаеше чий човек е бил Морисън. Просто и ясно. Само три-четири думички, и вече мъглата се разсейваше. Приближих ножа още малко към червендалестата му физиономия.
— Искаш ли да го пробвам върху теб?
Спайви отчаяно се озърна. Пазачът беше на трийсет метра от нас.
— Няма да ти помогне — рекох аз. — Мрази те и в червата, некадърник такъв. Той е прост пазач. Ти си лизал задници, додето те повишат. Да може, в капка вода ще те удави. Това е.
— Какво искаш? — изпъшка Спайви.
— Петък. Каква беше уговорката?
— Ами ако ти кажа?
Свих рамене.
— Зависи какво ще кажеш. Ако е истината, пускам те да си вървиш. Ще ми кажеш ли истината?
Той не отговори. Стояхме на пътя един срещу друг. Битка на нерви. Неговите бяха обтегнати до скъсване. Нямаше как да спечели. Очичките му шареха наоколо. И неизменно се връщаха към ножа.
— Добре, ще ти кажа — рече той най-сетне. — От време на време помагах на Морисън. Той ми позвъни в петък. Каза, че праща двама души. Имената не ми говореха нищо. Не бях чувал нито за теб, нито за другия. От мен се искаше да очистя Хъбъл. За теб и дума не стана, кълна се.
— И къде оплете конците?
— Момчетата се издъниха — каза той. — Това е, кълна се. Другия бяхме нарочили. Против теб нямахме нищо. Ти отърва кожата, прав ли съм? Нищо ти няма, нали така? Защо се заяждаш сега?
Светкавично врътнах ножа и го рязнах по брадичката. Той застина. След миг от раната като тлъст червей плъзна струйка кръв.
— Каква беше причината? — запитах аз.
— Никой не ми обяснява. Върша каквото наредят.
