Ниското утринно слънце хвърляше сноп бледи лъчи през отворената врата. По паркета видях отпечатъци. Много отпечатъци. Няколко души бяха нахълтали в хола. Отпечатъците изчезваха по пъстрите индиански черги. Пак се появяваха върху дъските на пода пред спалнята. Връщаха се през хола към предната врата. Бяха оставени от хора, дошли през дъждовна нощ. Тънкият слой кална вода бе засъхнал, оставяйки бледи отпечатъци. Бледи, но съвършено ясни. Можех да различа поне четири чифта следи. Навън и навътре. Виждах шарките на подметките им. Следи от галоши. Каквито носят на север през зимата.
16
Бяха дошли през нощта. Бяха дошли, очаквайки реки от кръв. Бяха дошли с цялата си екипировка. С галоши и найлонови комбинезони. С ножове, чук и торбичка гвоздеи. Бяха дошли да ни сторят същото, каквото бяха направили с Морисън и жена му.
Бяха отворили врата, която не биваше да докосват. Втората им фатална грешка. Вече можеха да се смятат за мъртви. Щях да ги открия един по един и да гледам с усмивка как умират. Защото ударът срещу мен бе всъщност втори удар по Джо. Той вече нямаше как да ме защити. Второ предизвикателство. Второ унижение. Вече не ставаше дума за самозащита. Длъжен бях да почета паметта на брат си.
Роскоу пристъпваше покрай следите. Долових в нея класическата реакция. Отхвърляне. Тази нощ четирима души бяха дошли да я заколят. Знаеше това, но не му обръщаше внимание. Прогонваше го от мислите си. Признаваше го, без да признае докрай. Не е лошо като начало, но нямаше да изтрае дълго. А междувременно си търсеше занимание — да следи бледите отпечатъци по пода.
Бяха ни търсили из цялата къща. Бяха надникнали в спалнята. После се бяха събрали в хола, преди да изчезнат. Проверихме навън за следи, но не открихме нищо. Над гладкия мокър асфалт се вдигаше пара. Прибрахме се. Никакви улики освен изкъртената ключалка и бледите отпечатъци из цялата къща.
Не си казахме нищо. Аз изгарях от ярост. Продължавах да наблюдавам Роскоу. Чаках кога бентът ще се отприщи. Тя бе видяла труповете на Морисънови. Аз не. Вчера Финли ми описа подробностите накратко. Звучеше грозно. Той бе ходил там. Стори ми се потресен. Роскоу също бе ходила. Беше видяла какво точно са искали да ни сторят.
— И кого всъщност са търсили? — рече накрая. — Мен, теб или двама ни?
— Търсили са и двама ни — казах аз. — Предполагат, че Хъбъл ми е разказал нещо в затвора. Предполагат, че аз съм разказал на теб. Значи смятат, че и двамата знаем каквото знаеше Хъбъл.
Тя кимна разсеяно. После отиде да се облегне до задната врата. Гледаше борчетата в спретнатата градинка. Видях я как пребледня. Разтрепера се. Бентът рухваше. Тя се притисна в ъгъла до вратата. Мъчеше се да потъне в стената. Гледаше в пустотата, сякаш нейде там виждаше всички безименни страхотии. Разплака се сърцераздирателно. Пристъпих напред и я прегърнах. Притисках я към себе си, докато изплаче ужаса и напрежението. Тя плака дълго. Тялото й бе омекнало и горещо. Сълзите попиваха в ризата ми.
— Слава богу, че снощи не бяхме тук — прошепна тя.
Знаех, че трябва да заговоря решително. Страхът нямаше да й помогне. Само щеше да я лиши от енергия. Трябваше да го погледне в очите. И довечера да се срещне с тихата мрачна нощ, както и с всички останали нощи от своя живот.
— Жалко, че ни нямаше — казах аз. — Можеше да изясним едно-друго.
Тя ме изгледа, като че бях откачил. Поклати глава.
— И какво щеше да сториш? Да ги убиеш и четиримата?
— Само тримата — уточних аз. — Четвъртият щеше да проговори.
Казах го с пълна увереност. Желязна увереност. Сякаш просто нямаше друга възможност. Тя ме погледна. Исках да види пред себе си грамаден мъжага. Служил в армията тринайсет дълги години. Способен да убива с голи ръце. Ледени сини очи. Давах всичко от себе си. Напрягах се да изразя цялата непобедима жестокост, цялата самоувереност, която изпитвах. Втренчих в нея онзи изцъклен поглед, който караше пияните моряци да се свиват като подплашени ученички. Исках Роскоу да вярва, че е под закрила. След всичко, което ми бе дала, трябваше да й върна поне това. Не исках да се страхува.
— Къде ще се мерят с мен четирима жалки селяци? — рекох аз. — С мен ли ще се задяват? Знаят ли какви типове съм размазвал? Дойдат ли пак, моментално излизат с краката напред. И да ти кажа, Роскоу, ако някой изобщо помисли да те закача, ще умре, преди да си е довършил мисълта.
Номерът мина. Убедих я. Такава я исках — умна, жилава, самоуверена. Исках да се опомни. И успях. В невероятните й очи взе да приижда храброст.
— Без майтап, Роскоу — добавих аз. — Дръж се за мен и всичко ще е наред.
Тя ме погледна отново. Отметна косата си.
— Обещаваш ли?
— Дадено, малката — рекох аз. И зачаках със затаен дъх.
Тя въздъхна задавено. Отдръпна се от стената и пристъпи напред. Опита се да се усмихне. Кризата бе отминала. Отново беше във форма.
— Добре — каза тя. — Да поправим ли сега вратата?
Замислих се. От тактическа гледна точка това бе важно решение.
— Не. Поправим ли я, значи сме видели. Щом сме видели, знаем, че сме в опасност. По-добре да си въобразяват, че нищо не подозираме. Така и следващия път ще бъдат непредпазливи. Значи изобщо няма да реагираме. Преструваме се, че не сме идвали насам. Правим се на тъпи и наивни. Ако ни сметнат за тъпи и наивни, онези ще се отпуснат. И следващия път ще ги засечем по-лесно.
— Добре — каза тя.
Не беше много уверена, но се съгласи.
— А сега нахвърляй в една чанта каквото ще ти трябва — наредих аз.
Това не я зарадва особено, но все пак отиде да си събере багажа. Играта започваше. Нямах представа кои са четиримата противници. Нямах представа дори каква е играта. Но умеех да я играя. Като начало исках да вярват, че имат един ход преднина.
— Да ида ли днес на работа? — запита Роскоу.
— Иди. Трябва да се държим естествено. А и с Финли трябва да поговорим. Той очаква обаждане от Вашингтон. Освен това се налага да проверим онзи Шърман Столър. Но не се безпокой, няма да ни гръмнат в участъка. Ще гледат да ни очистят нейде на спокойствие, най-вероятно нощем. Тийл е единственият противник там, тъй че просто не оставай насаме с него. Гледай да бъдеш около Финли, Бейкър или Стивънсън, разбрахме ли се?
Тя кимна. Взе набързо душ и се облече за работа. След двайсет минути излезе от спалнята с униформа. Приглади гънките. Готова за новия ден. Погледна ме.
— Обещаваш ли?
Изрече го едновременно като въпрос, извинение и обет. Погледнах я право в очите и намигнах.
— Ти само гледай.
Тя кимна и също намигна. Всичко беше наред. Излязохме и оставихме предната врата леко открехната, точно както я бяхме заварили.
За да запазя илюзията, че не сме се връщали, аз скрих бентлито в гаража на Роскоу. После седнахме в нейния шевролет и решихме най-напред да закусим при Ено. Тя даде газ по нагорнището. Колата ми се стори тясна и ниска след просторното старо бентли. Насреща ни слизаше малък камион. Чисто новичък, боядисан в приятен тъмнозелен цвят. Приличаше на общински, но отстрани беше изписано с претруфени златни букви: „Фондация Клайнър“. Същото бях видял и върху камиончето на градинарите.
— Какъв е тоя камион? — запитах аз.
Роскоу зави надясно, излезе на главната улица и чак тогава отвърна:
— Фондацията има сума ти камиони.
— Какво точно правят?
— Доста работи за града — каза тя. — Фондацията е дело на Клайнър старши. Общината му продаде терен за складовете и в сделката имаше условие да организира общинска програма. Ръководи я Тийл.
— Тийл ли? Значи врагът.
