Кимнах. Роскоу и Финли мълчаха.
— Какво ще ни кажете за другия? — запитах аз. — Столър.
Патологът бутна настрани двете папки и отвори третата.
Беше доста по-дебела. Той погледна нещо и вдигна глава.
— Столър ли му е името? Тук сме го писали неизвестен.
— Пратихме ти факс — каза Роскоу. — Вчера сутринта. Открихме го по отпечатъците.
Патологът се разрови из бумагите по бюрото. Откри смачкан факс. Прочете го и кимна. Задраска върху папката думата „Неизвестен“ и написа „Шърман Столър“. Пак се поусмихна.
— Той ми е подръка още от неделя. Успях да свърша повече работа, нали разбирате? Малко са го изгризали плъховете, но не е нито размазан като първия, нито накълцан като Морисънови.
— И какво можете да ни кажете? — запитах аз.
— Споменахме за два куршума, нали? Относно причината за смъртта нямам какво да добавя.
— А какво друго знаете?
Папката беше прекалено дебела, тъй че едва ли разказваше само как е застрелян и умрял от кръвоизлив. Докторът явно имаше какво да сподели. Той положи пръсти върху листовете и леко притисна. Сякаш търсеше слаба вибрация или четеше брайлова азбука.
— Бил е шофьор на камион.
— Тъй ли?
— Така мисля — каза докторът. Изглеждаше твърдо уверен.
Финли вдигна глава. Това го заинтересува. Много си падаше по дедукцията. Тия фокуси просто го очароваха. Както онзи ден, когато го смаях с догадките си за Харвард, развода и цигарите.
— Продължавай — рече той.
— Добре, ще карам по-кратко — каза патологът. — Открих недвусмислени доказателства. Заседнала работа, понеже има отпусната мускулатура, лоша стойка и сплескан задник. Загрубели ръце, стари петна от дизелово гориво по кожата. Освен това има следи от газьол и по подметките. Лошо хранене с излишък от мазнини, плюс прекалено много сероводород в кръвта и тъканите. Този човек е прекарал живота си на път и непрестанно е дишал отработени газове. Заради газьола реших, че е бил шофьор на камион.
Финли кимна. Аз също. Столър бе влязъл в моргата без документи, без каквито и да било лични вещи освен часовника. Доктора си го биваше. Той ни огледа как кимаме одобрително. Хареса му, но явно имаше още какво да каже.
— Смятам, че от доста време е бил без работа.
— Защо? — запита Финли.
— Защото всички тия белези са стари. Предполагам, че дълго е работил като шофьор, след това е останал без работа. От девет месеца, може би и от година почти не е карал кола. Значи шофьор на камион, но безработен.
— Добра работа, докторе — каза Финли. — Имаш ли копие от всичко това?
Докторът побутна през бюрото дебел плик. Финли се пресегна да го вземе. После всички станахме. Исках да си вървя. Не ми се влизаше в моргата. Не ми се гледаха повече трупове. Роскоу и Финли усетиха какво мисля и кимнаха. Изнизахме се, като че закъсняваме за важна работа. Докторът не ни задържа. Беше виждал много хора да се изнизват оттук точно по същия начин.
Седнахме в колата на Роскоу. Финли отвори дебелия плик и извади данните за Шърман Столър. Натъпка ги в джоба си.
— Засега това е наше — каза той. — Може и да ни отведе донякъде.
— Аз ще поискам протокола от Флорида — обади се Роскоу. — И сигурно ще му намерим адреса. Около един шофьор има цял куп документи, нали? Профсъюз, здравно осигуряване, квалификация. Няма да е много трудно.
По пътя за Маргрейв всички мълчахме. В участъка заварихме само дежурния. Обедна почивка в Маргрейв, обедна почивка и във Вашингтон. Една и съща часова зона. Финли измъкна от джоба си листче, подаде ми го и отиде да пази пред кабинета. Аз влязох да позвъня на жената, която навярно бе обичала брат ми.
Номерът, който ми даде Финли, се оказа пряк телефон на Моли Бет Гордън. Тя вдигна още от първия сигнал. Представих се. Жената отсреща се разплака.
— Гласът ви е като на Джо — каза тя.
Не отговорих. Не исках да губим време за спомени. А едва ли и тя искаше, след като нарушаваше правилата и рискуваше да я чуят. Би трябвало просто да ми каже каквото знае и да затвори.
— Какво е търсил Джо в Маргрейв? — запитах аз.
Чух как подсмръкна, после гласът й се проясни.
— Водеше разследване. Не знам подробности.
— Все пак в каква област? — настоях аз. — Какво работеше?
— Не знаете ли?
— Не — казах аз. — За жалост трудно се свързвахме. Ще трябва да ми разкажете отначало.
Тя мълча дълго.
— Добре. Не бива да ви го казвам. Вие сте външно лице. Но ще ви кажа. Фалшификати. Джо отговаряше за борбата срещу фалшификаторите.
— Фалшификати ли? Искате да кажете фалшиви пари?
— Да — каза тя. — Той беше завеждащ отдел. Управляваше цялата дейност. Беше невероятен, Джак.
— Но защо е дошъл в Джорджия?
— Не знам. Наистина не знам. Но смятам да открия. Имам достъп до файловете му. Знам каква парола използваше.
Ново мълчание. Бях узнал нещо важно за Моли Бет Гордън. Имал съм доста работа с компютърни пароли. Като всеки военен полицай. Познавам психологическата страна на нещата. Повечето хора допускат сериозни грешки. Най-често записват думата на листче и го лепват върху монитора. По-умните не го правят, но използват името на жена си, на кучето, на любимата си кола или отбор, на острова, където са прекарали медения месец или са чукали секретарката си. Онези, които се смятат за хитреци, използват цифри, но избират рождения си ден, деня на сватбата или нещо подобно. Узнаеш ли нещо повече за човека, имаш доста добри шансове да откриеш паролата.
Но с Джо такъв номер не би минал. Той беше професионалист. Бе работил дълги години във военното разузнаване. Паролата му трябваше да е хаотична смес от цифри, препинателни знаци, главни и малки букви. Абсолютно непробиваема. Моли Бет Гордън можеше да я знае само от Джо. Друг начин нямаше. Значи наистина й е вярвал. Били са близки. Помъчих се да говоря сърдечно.
— Моли, това ще е чудесно. Нямаш представа колко ми трябва тази информация.
— Знам, че ти трябва — каза тя. — Надявам се да я получа утре. Ще ти позвъня при първа възможност. Веднага щом открия нещо.
— Да не би тук да печатат фалшиви пари? — запитах аз. — Може ли около това да се върти цялата работа?
— Не. Не става така. Не и в Щатите. Всички тия филми, където дребосъци със зелени козирки печатат банкноти в тайни подземия, са чиста глупост. Просто не става. Джо ги отряза. Брат ти беше гений, Джак. Още преди години той въведе процедури за продажбата на специални хартии и мастила, тъй че ако някой рече да започне, хващаме го след няколко дни. Сто процента гаранция. В Щатите днес просто не се фалшифицират пари. Джо сложи край на това. Всичко се върши в чужбина. Колкото и фалшиви пари да намерим, все се оказват внесени отвън. С това се беше захванал Джо. С международните фалшификатори. Не знам защо е бил в Джорджия. Наистина не знам. Но утре ще разбера, обещавам ти.
Продиктувах й номера на участъка и строго заръчах да разговаря единствено с мен, Роскоу и Финли. После тя бързо затвори, като че някой бе влязъл при нея. Седях и се мъчех да си представя как ли изглежда.
Тийл пак беше в участъка. Заедно с Клайнър старши. Стояха до бариерата, привели глави един към друг.
