Клайнър говореше с Тийл досущ като с Ено в закусвалнята. Сигурно се разправяха за фондацията. Роскоу и Финли бяха до килиите. Отидох нататък. Застанах между тях и заговорих тихо:
— Фалшификати. Свързано е с фалшиви пари. Джо е управлявал борбата срещу фалшификаторите. Да сте чували нещо подобно по тия места? Каквото и да било.
Двамата свиха рамене и поклатиха глави. Чух как вратата изсъска. Озърнах се. Клайнър излизаше. Тийл идваше към нас.
— Време е да изчезвам — рекох аз.
Минах край Тийл и се отправих към вратата. Клайнър стоеше на паркинга до черния пикап. Чакаше ме. Усмихна се. Зърнах вълчите му зъби.
— Моите съболезнования — изрече той.
Говореше тихо, културно. Образован човек. Фъфлеше едва доловимо. Гласът някак не пасваше на грубоватата селска външност.
— Май сте раздразнили сина ми — добави той.
Гледаше ме. Нещо пламтеше в очите му. Свих рамене.
— Хлапакът пръв ме раздразни.
— Какво е направил? — рязко запита Клайнър.
— Живее и диша — казах аз.
Обърнах му гръб и тръгнах през паркинга. Клайнър се качи в пикапа. Включи двигателя и подкара на север. Аз тръгнах на юг. Надолу, към къщата на Роскоу. Малко по-малко от километър в хладния есенен ден. Десетина минути бърз ход. Взех бентлито от гаража. Подкарах нагоре към града. Щом излязох на главната улица, намалих скоростта. Надничах под пъстрите навеси, докато най-сетне открих магазина за конфекция през три врати северно от бръснарницата. Паркирах отпред и влязох. С част от парите на Чарли Хъбъл купих от мрачния продавач риза, панталони и сако. Сакото беше памучно, светлокафяво, почти официално — във всеки случай по-официална дреха не бих облякъл. Вратовръзка не ми трябваше. Преоблякох се в пробната. Прибрах старите дрехи и мимоходом ги метнах в багажника.
Отскочих до бръснарницата. По-младото старче тъкмо излизаше. Спря и леко ме хвана за ръката.
— Как ти е името, синко?
Не виждах защо да крия.
— Джак Ричър.
— Случайно да имаш приятели латиноамериканци?
— Не — казах аз.
— Е, сега вече си имаш. Две момчета те търсят навсякъде.
Погледнах го по-внимателно. Той гледаше улицата.
— Кои бяха?
— За пръв път ги виждам — каза старецът. — Дребни момчета с шарени ризи и кафява кола. Обикалят и разпитват за Джак Ричър. Рекохме им, че не знаем никакъв Джак Ричър.
— Кога беше това?
— Тая сутрин. След закуска.
Кимнах.
— Добре. Благодаря.
Старецът ми отвори вратата.
— Влизай. Моят човек ще те обслужи. Ама днес не го бива много. Старее.
— Благодаря — повторих аз. — Пак ще се видим.
— Дано, синко, дано.
Той тръгна по главната улица, а аз влязох в бръснарницата. Вътре беше колегата му. Съсухреното старче, чиято сестра бе пяла с Блейк Слепеца. Нямаше други клиенти. Кимнах му и седнах на стола.
— Добро утро, приятелю — каза старчето.
— Помниш ли ме? — изненадах се аз.
— Че как иначе. Ти ни беше последният клиент. Не е идвал друг, та да ме разсее.
Поръчах бръснене и старчето се зае да разбива пяната.
— Значи съм ви последният клиент? — рекох аз. — Това беше в неделя. Днес е вторник. Винаги ли сте толкова зле с бизнеса?
Старчето спря и разсеяно махна с бръснача.
— От години е зле. Кметът Тийл не ще да влиза при нас, а щом старият кмет не ще, и другите бели не искат. Освен стария мистър Грей от участъка, той беше точен като часовник, идваше по три-четири пъти седмично, додето взе, че се обеси, Господ да се смили над душата му. Ти си първото бяло лице тук от февруари насам, да, сър, няма грешка.
— А защо кметът не идва? — запитах аз.
— Има си проблеми човекът — отвърна старчето. — Май не му се ще да седи тук под чаршафа, а отпред някакъв негър да стиска бръснач. Сигурно се бои да не стане някоя поразия.
— Може ли да стане?
Старчето се изкиска.
— Според мен има сериозен риск. Задник такъв.
— Значи имате черни клиенти колкото да свържете двата края — рекох аз.
Старчето ми метна чаршафа и пак се захвана с четката.
— И без клиенти я караме някак, мой човек.
— Тъй ли? — запитах аз. — Как така без клиенти?
— Взимаме пари от общината.
— Гледай ти! Колко пари?
— Хиляда долара.
— Кой ви ги дава?
Старчето почна да ме стърже с бръснача. Ръката му леко трепереше.
— Фондацията „Клайнър“ — прошепна то. — Общинската програма. Целеви заем. Всички търговци го получават. Вече пета година.
Кимнах.
— Не е зле. Но хиляда долара на година не ви оправят. По-добре е, отколкото среден пръст, но ви трябват и клиенти, нали така?
Просто бъбрех, както е прието в бръснарниците. Но старчето изпадна в див възторг. Цялото се тресеше от смях. Едва успя да довърши бръсненето. Гледах го в огледалото. Голям късмет щеше да е след снощни някой да ми пререже гърлото по случайност.
— Не бива да ти го казвам, мой човек — прошепна старчето. — Ама щом си приятел на сестра ми, ще ти разкрия голяма тайна.
Съвсем се беше объркал човекът. Нямах нищо общо със сестра му. Дори не я познавах. Той ми каза за нея, и толкоз. Сега стоеше пред мен с бръснача. Гледахме се през огледалото. Също както с Финли в дрогерията.
— Не са на година — прошепна старчето. После се наведе до ухото ми. — Хиляда долара седмично.
Затропа с крак и се разкиска като демон. Напълни мивката и ме изплакна. Сложи ми гореща кърпа. Накрая дръпна чаршафа с жест на фокусник и се изкиска отново:
— Затова хич не ни трябват клиенти.
Платих и си излязох. Старчето беше смахнато.
— Много поздрави на сестра ми — подвикна то подир мен.
17
До Атланта имаше към седемдесет километра и пътят ми отне почти час. Магистралата ме въведе право в града. Подкарах към най-високите сгради. Щом взеха да се мяркат мраморни фоайета, зарязах колата, отидох до първия ъгъл и попитах един полицай къде е административният център.
Той ме упъти и след около километър почнах да срещам банка след банка. „Сънрайз Интърнешънъл“ беше в отделна сграда — висока стъклена кула зад малко площадче с фонтан. Отдалеч изглеждаше като в
