Милано, но входът в подножието на кулата бе облицован с масивен камък — мъчеха се да подражават на Франкфурт и Лондон. Да покажат, че това е солидна, голяма банка. Във фоайето имаше кожени мебели и тъмен килим. Дежурната секретарка седеше зад махагоново бюро. Сякаш бях попаднал в тих хотел.
Попитах за кабинета на Пол Хъбъл и дежурната взе да прелиства дебел справочник. Извини се, че била нова и още не ме познавала, затова бих ли се съгласил да почакам, докато провери. Набра някакъв номер и заговори тихичко. После закри микрофона с длан.
— По какъв въпрос, ако обичате?
— Приятели сме — казах аз.
Тя пак каза нещо по телефона и ме упъти към асансьора. Чакали ме в приемната на седемнайсетия етаж. Влязох, натиснах бутона и се отправих нагоре.
Седемнайсетият етаж се оказа още по-лъскав от фоайето. Беше си направо клуб за аристократи — сумрачен, с разкошен килим и дървена ламперия. Пълен с антики и стари картини. Докато си проправях път, вратата в дъното се отвори и насреща излезе някакъв тип със строг костюм. Ръкувахме се и той ме отведе в малко преддверие. Представи се като завеждащ нещо си, после седнахме.
— С какво мога да ви бъда полезен? — запита той.
— Търся Пол Хъбъл.
— Мога ли да знам защо?
— Той ми е стар приятел — казах аз. — Беше споменал, че работи при вас, та сега на минаване през Атланта рекох да се отбия.
Човекът кимна. Наведе очи.
— Разбирате ли, мистър Хъбъл вече не работи тук. За жалост трябваше да се лишим от услугите му преди осемнайсет месеца.
Кимнах мълчаливо. Седях, гледах човека с костюма и чаках. Малко мълчание щеше да му развърже езика. Почнех ли да разпитвам направо, можеше да се стегне. Да се престори на тайнствен. Но усещах, че е бъбрив. Такива са повечето директори. Дай им само възможност, умират да те впечатлят. Затова седях кротко и чаках. Онзи взе да се извинява, защото ме смяташе за приятел на Хъбъл.
— Не беше по негова вина, разбирате ли? Вършеше чудесна работа, само че в област, която напуснахме. Стратегическо делово решение. Крайно неприятно за засегнатите, но какво да се прави.
Кимнах, сякаш всичко ми бе ясно.
— Отдавна не се бяхме чували. Не знаех. Всъщност дори не знам с какво точно се занимаваше тук.
Усмихнах му се. Влизах в ролята на кротък невежа. Когато си в банка, това не е много трудно. Озарих го със скромна, любопитна усмивка. Гарантирано развързва бъбривите езици. Неведнъж съм опитвал.
— Той работеше в операциите на дребно — каза човекът. — Наложи се да ги прекратим.
Въпросително вдигнах вежди.
— На дребно?
— Директна банкова дейност — обясни той. — Нали знаете, пари в брой, чекове, заеми, индивидуални клиенти.
— И вие я прекратихте? Защо?
— Твърде скъпо излиза — каза той. — Много разходи, малки печалби. Трябваше да се освободим.
— И Хъбъл е работил в това направление? — запитах аз.
Той кимна.
— Мистър Хъбъл завеждаше кешовия отдел. Важна длъжност. Беше много добър служител.
— Какво точно вършеше?
Човекът не знаеше как да обясни. Явно се чудеше откъде да започне. Един-два пъти отвори уста и пак я затвори.
— Разбирате ли от пари в брой? — запита накрая.
— Имам от тях — казах аз. — Но не знам дали ги разбирам.
Той стана и с елегантен жест ме покани да отида до прозореца. Загледахме се към минувачите, които крачеха седемнайсет етажа по-долу. Той посочи един човек с тъмен костюм.
— Да вземем този джентълмен. Разрешете ми няколко предположения. Вероятно живее в извънградската зона, има някъде вила, две големи ипотеки, две коли, пет-шест осигурителни фонда, пенсионни вноски, известен брой акции, вноски за колеж на децата, няколко кредитни карти. Обща стойност около половин милион, ако не възразявате.
— Тъй да е.
— Но колко пари има в себе си?
— Нямам представа — казах аз.
— Вероятно около петдесет долара. Петдесет долара в кожен портфейл, който струва три пъти повече.
Погледнах го. Не схващах накъде бие. Той разбра и подхвана съвсем търпеливо.
— Американската икономика е нещо огромно. Капиталовложенията и операциите просто не се поддават на изчисление. Трилиони долари. Но само нищожна част от тях се покрива с пари в брой. Онзи джентълмен струва половин милион долара, но само петдесет от тях са кеш. Всичко останало съществува на хартия или в компютрите. Фактът е, че няма кой знае колко пари в оборот. В цялата страна има всичко на всичко около сто и трийсет милиарда долара.
Пак вдигнах рамене.
— Не ми изглежда толкова малко.
Онзи ме изгледа строго.
— А колко са хората? Почти триста милиона. Това прави около четиристотин и петдесет долара в брой на глава от населението. Там е проблемът в операциите на дребно и банките трябва да го преодоляват ден след ден. Четиристотин и петдесет долара е съвсем скромна сума, но ако всички решат да изтеглят по толкова, националните банки тутакси ще се изпразнят.
Той млъкна и ме погледна. Кимнах.
— Добре. Дотук ми стана ясно.
— А повечето пари изобщо не влизат в банките — продължи човекът. — Отиват на хиподрума или в Лас Вегас.
Концентрират се в боравещите само с пари в брой сектори на икономиката. Затова един добър специалист в тази област — а мистър Хъбъл беше от най-добрите — води непрестанна битка, за да привлече колкото се може повече истински долари. Трябва да обикаля и да ги намира. Да знае къде се крият. Да ги надушва. А това не е лесно. В крайна сметка то бе една от причините операциите на дребно да излязат толкова скъпи. Затова се оттеглихме. Поддържахме дейността, докато бе възможно, но накрая трябваше да я закрием. Наложи се да освободим мистър Хъбъл. За съжаление.
— Имате ли представа къде работи сега? — запитах аз.
Той поклати глава.
— Боя се, че не.
— Все някъде трябва да работи, нали? — настоях аз.
Онзи пак поклати глава.
— Професионално погледнато, просто изчезна. Не е в банка, сигурен съм. Нито веднъж не ни потърсиха за препоръки. Съжалявам, но не мога да ви помогна. Ако работеше в банковата сфера, щях да знам, уверявам ви. Сигурно се е заел с нещо друго.
Свих рамене. Следата на Хъбъл бе отдавна изстинала. А разговорът с банкера приключи. Жестовете му го подсказваха. Привеждаше се напред, готов да стане и да си тръгне. Станах едновременно с него. Благодарих за вниманието. Стиснах му ръка. Тръгнах покрай сумрачните антики към асансьора. Натиснах най-долното копче и след малко излязох навън в сивия ден.
Всичките ми предположения се оказваха грешни. Досега си представях Хъбъл като банкер, затънал в работа чак до ушите. Е, може да замижи за някоя мътна комбина, да бръкне тук-там в меда. Евентуално да подпише пет-шест фалшиви цифри. Като го попритиснат. Замесен, използван, изцапан, но не чак толкова важен. Той обаче не беше банкер. Вече от година и половина. Беше престъпник. С осемчасов работен ден. Вътре в комбината. Не откъм края, а в най-дълбокото.
