пълен резервоар. Идва до складовете при отклонението, става каквото става и някой я докарва тук. От горивото са използвани само десетина литра. Останало е предостатъчно за пожара.
Финли кимна.
— Логично звучи. Но трябва да са били местни момчета. Мястото е разкошно за укриване на кола, нали? Спираш горе на магистралата, буташ колата по насипа, слизаш и я подпалваш. После скачаш при другия, който вече те чака долу, и отпрашвате. Но само ако познаваш пътя. А само местен човек ще знае за такъв път, нали?
Оставихме обгорелите останки на място. Върнахме се в участъка. Дежурният сержант чакаше Финли.
— Тийл иска веднага да идеш в кабинета — рече той.
Финли изръмжа и тръгна нататък, но аз го хванах за лакътя.
— Забаламосай го нещо. На Роскоу й трябва време да се обади за номера.
Той кимна и продължи към кабинета. Ние с Роскоу седнахме зад бюрото. Тя посегна към телефона, но аз я удържах и прошепнах:
— Дай ми пистолета. Докато Тийл се разправя с Финли.
Тя кимна и се озърна. Седна и откачи ключовете от колана си. Отключи бюрото и издърпа най-долното чекмедже. Кимна към една плоска картонена кутия. Взех я. Беше архиварска кутия за документи, дълбока около пет сантиметра. Пресованата хартия върху капака имитираше дърво. Най-горе някой бе изписал едно име. Грей. Пъхнах кутията под мишница и кимнах на Роскоу. Тя бутна чекмеджето навътре и пак заключи.
— Благодаря — казах аз. — А сега се обади за номера, ако обичаш.
Тръгнах към изхода и отворих с гръб масивната стъклена врата. Отидох с кутията до бентлито. Сложих я върху покрива и отключих. Метнах кутията на дясната седалка и се настаних зад волана. После я взех в скута си. На стотина метра от мен по пътя бавно се зададе кафява кола.
Вътре имаше двама латиноамериканци. Колата бе същата, която видях вчера пред дома на Хъбъл. Същите хора.
Сигурен бях. На седемдесет-осемдесет метра от участъка колата спря. Зърнах я как се отпусна, когато изключиха двигателя. Двамата не излязоха. Просто си седяха на разстояние и гледаха паркинга пред управлението. Струваше ми се, че гледат право в мен. Новите приятели май ме бяха намерили. След цяла сутрин издирване. Вече можеха да не търсят. Сега кротуваха. Седяха си и гледаха. Пет минути аз също ги гледах. Нямаше да излязат. Ясно беше, че са решили да чакат. Тогава насочих вниманието си към кутията.
Вътре нямаше нищо друго освен кутия патрони и пистолет. Страхотно оръжие. Автоматичен „Пустинен орел“. Имал съм работа с такова нещо. Израелско производство. Получаваме ги в замяна на разните помощи, дето им пращаме. Извадих пистолета. Много тежък, с трийсет и пет сантиметрово дуло, а общо на дължина беше почти половин метър. Пълнител за осем патрона, четирийсет и четвърти калибър. Осем патрона „Магнум“. Определено не бих го нарекъл изтънчено оръжие. Куршумът тежи двойно повече от полицейския трийсет и осми калибър. Напуска цевта със свръхзвукова скорост. По сила на удара може да си съперничи с влакова композиция. Никаква изтънченост. Виж, патроните са проблем. Има две възможности. Ако заредиш куршум със стоманена сърцевина, той спокойно пронизва врага и може да очисти още някого на стотина метра. Ако пък вземеш оловен куршум, правиш в човека дупка колкото кофа за смет. Както си решиш.
Куршумите в кутията бяха само оловни. Нямах нищо против. Проверих оръжието. Жестоко, но добре поддържано. Всичко действаше както трябва. На дръжката беше гравирано име. Грей. Същото както върху кутията. Мъртвият детектив, предшественикът на Финли. Който се бе обесил миналия февруари. Реших, че трябва да е бил колекционер. Това не беше служебното му оръжие. Нито една полиция на света не би разрешила някому да използва по служба такава гаубица. Прекалено много тежи.
Сложих осем патрона в пистолета на мъртвия детектив. Останалите прибрах в кутията и я оставих на пода. Заредих пистолета и спуснах предпазителя. Готов и под ключ, както казват полицаите. Пести част от секундата преди първия изстрел. Може да ти спаси живота. Пъхнах го в жабката. Едва се побра.
Известно време наблюдавах двамата в колата отсреща. Продължаваха да ме зяпат. Гледахме се от седемдесет-осемдесет метра разстояние. Бяха се настанили удобно. Но през цялото време ме държаха под око. Излязох от бентлито и пак заключих. Върнах се до участъка и дръпнах вратата. Озърнах се към латиноамериканците. Още си бяха там. Не ме изпускаха.
На бюрото си Роскоу говореше по телефона. Махна ми с ръка. Изглеждаше развълнувана. Погледнах вратата в дъното. Само дано Тийл не излезе, преди да е свършила.
Роскоу тъкмо остави слушалката, и кметът излезе. Беше червен като домат. Тръгна през общото помещение, тропайки с тежкия си бастун. Озърна се яростно към празното табло. Финли подаде глава от кабинета и ми кимна да вляза. Погледнах Роскоу, свих рамене и отидох да видя за какво му трябвам.
— Да не сте се сдърпали? — запитах аз.
Финли се разсмя.
— Баламосах го. Питаше за какво търсим някаква си кола. Няма такава работа, викам. Заръчахме на Бейкър да предаде, че излизаме за малко с колата. Сигурно нещо не е разбрал.
— Внимавай, Финли — казах аз. — Тук убиват хора. Работата е много дебела.
Той сви рамене.
— Просто взе да ми писва. Малко майтап не пречи, нали?
Беше оцелял двайсет години в Бостън. Кой знае, може би и сега щеше да оцелее.
— Какво става с Пикар? — запитах аз. — Да си го чувал наскоро?
— Не. Чака да го потърсим.
— Има ли вероятност да ни е пратил две момчета?
Финли поклати глава. Беше категоричен.
— В никакъв случай. Първо щеше да се обади. Защо?
— Някакви двама разглеждат участъка — казах аз. — Дойдоха преди десетина минути. С кафява кола. Вчера минаха покрай Хъбъл, а тая сутрин са разпитвали за мен из целия град.
Той пак поклати глава.
— Не са от неговите. Пикар би ми казал.
Роскоу влезе и затвори вратата. Подпря я с длан, сякаш очакваше Тийл да нахълта след нея.
— Свързах се с Детройт — съобщи тя. — Колата е понтиак. Доставен преди четири месеца. Голяма поръчка от някаква компания за коли под наем. Сега проверяват по документите. Казах им да се свържат с Пикар в Атланта. В компанията сигурно знаят къде е наета колата. Може да мръднем още малко напред.
Имах чувството, че се приближавам към Джо. Сякаш долавях далечно ехо.
— Чудесно — казах аз. — Добра работа, Роскоу. Сега изчезвам. Среща пак тук, в шест вечерта. Вие двамата стойте заедно, бива ли? Пазете се взаимно.
— А ти къде отиваш? — запита Финли.
— Ще се поразходя из нивите.
Оставих ги в кабинета и тръгнах към изхода. Бутнах вратата и излязох. Погледнах към пътя на север. Колата още си беше там, на седемдесет-осемдесет метра от участъка. Двамата бяха вътре. Гледаха ме. Отидох до бентлито. Отключих и седнах зад волана. Напуснах паркинга и поех към областното шосе. Широк, плавен завой. Бавно минах край двамата и продължих на север. В огледалото зърнах как кафявата лимузина потегли. Излезе на шосето. Ускори и се лепна за мен. Сякаш я влачех с невидимо въже. Намалих скоростта и тя стори същото. Ускорих — не изостана. Като в детска игра.
18
Минах покрай закусвалнята и се отдалечих от града. Онези с кафявата кола ме следваха. На петдесетина метра. Дори не опитваха да се прикрият. Просто караха подир мен.
Гледаха право напред. Свърнах на запад по пътя за Уорбъртън. Намалих скоростта. Колата ме следваше.
