автоматичната бариера и влязох навътре. Паркингът беше огромен. Идеално място. Намерих свободна площ към средата, на около сто метра от на близкия вход. Избърсах волана и таблото. Излязох с торбата. Заключих буика и си тръгнах.
След минута се озърнах през рамо. Сам не познах къде съм зарязал колата. Къде е най-лесно да скриеш автомобил? На паркинга. Все едно песъчинка на плажа. Буикът можеше да остане с месеци. Никой нямаше да му обърне внимание.
Върнах се към бариерата. В първото срещнато кошче изхвърлих торбата с дрехите. На второто се отървах от билета за паркинга. Изчаках да мине транспортният микробус и се отправих към терминалите за отпътуване. Влязох и потърсих тоалетните. Омотах в книжна кърпа ключовете от буика и ги хвърлих при боклука. После прекосих чакалнята и отново излязох във влажната нощ. Качих се в микробуса на хотела и след малко вече пътувах към срещата с Роскоу.
Заварих я да ме чака в ярко осветеното фоайе. Наех стая и платих в брой. С една от трофейните банкноти. Изкачихме се с асансьора. Стаята беше унила и мрачна, но сравнително просторна. С изглед към аерогарата. На прозорците имаше три слоя стъкло заради шума от самолетите. Въздухът беше застоял.
— Първо да хапнем нещо — казах аз.
— Първо да се изкъпем — възрази Роскоу.
Отидохме да се изкъпем. Душът ни ободри. Насапунисахме се и в крайна сметка се любихме под водните струи. После не исках нищо друго, освен да се просна в леглото. Но и двамата бяхме гладни. Освен това имахме още работа. Роскоу навлече дрехите, които си бе приготвила сутринта. Джинси, блуза, яке. Изглеждаше чудесно. Много женствена и същевременно мъжко момиче.
Изкачихме се с асансьора до най-горния етаж. Ресторантът беше приличен. Със свещи и панорамна гледка към аерогарата. Настанихме се до прозореца. Обслужи ни някакъв усмихнат чужденец. Нахвърлих се на вечерята като невидял. Примирах от глад. Изпих една бира и половин литър кафе. По някое време пак се почувствах човек. Отново платих с пари от убитите. Слязохме долу и купихме от рецепцията карта на Атланта. Отправихме се към колата на Роскоу.
Нощният въздух бе хладен и влажен, с дъх на керосин. Мирис на аерогара. Седнахме в шевролета и разгледахме картата. Потеглихме на северозапад. Роскоу караше, а аз се мъчех да я упътвам. След дълга борба най-сетне стигнахме горе-долу където трябваше. Квартал с ниски къщурки. Място, каквото обикновено виждаш от кацащия самолет. Малки къщички, малки дворчета — едни спретнати, други същински бунища. Стари коли на трупчета. Уличните лампи обгръщаха всичко в жълто сияние.
Намерихме търсената улица. После къщата. Прилично място. Добре поддържано. Чисто и спретнато. Едноетажна къщичка. Дворче с малък гараж. Тясна портичка в телената ограда. Влязохме в двора. Позвънихме. Стара жена открехна вратата и надникна, без да сваля веригата.
— Добър вечер — каза Роскоу. — Търсим Шърман Столър.
Каза го и ме погледна. Всъщност търсехме дома му.
Знаехме къде е Шърман Столър. Беше в моргата на Йелоу Спрингс, на сто километра оттук.
— Кои сте вие? — любезно запита старицата.
— Госпожо, ние сме полицейски служители — отвърна Роскоу. Не казваше цялата истина, но и не лъжеше.
Жената свали веригата и отвори широко.
— Заповядайте. Той е в кухнята. Извинявайте, но вечеря.
— Кой? — запита Роскоу.
Старицата спря и я погледна. С недоумение.
— Шърман. Нали него търсите?
Последвахме я към кухнята. На масата вечеряше някакъв старец. Щом ни видя, остави вилицата и избърса устните си със салфетка.
— Полицейски служители, Шърман — обясни жената.
Старецът ни гледаше с безизразна физиономия.
— Има ли и друг Шърман Столър? — запитах аз.
Старецът кимна. Като че се изплаши.
— Да, синът ни.
— Около трийсетгодишен, нали? — казах аз. — Може би трийсет и пет.
Той пак кимна. Старицата мина зад него и положи ръка върху рамото му. Родители.
— Той не живее тук — каза старецът.
— Да не е сторил нещо? — добави жена му.
— Можете ли да ни дадете адреса му? — запита Роскоу.
Както често става със старците, те се смутиха. Уважаваха властите. И се бояха от тях. Искаха да ни отрупат с въпроси, но само казаха адреса.
— Той не живее тук вече от две години — рече старецът.
Страхуваше се. Не искаше да има нищо общо с неприятностите на своя син. Сбогувахме се и излязохме. Докато затваряхме вратата, старецът подвикна след нас:
— Той напусна преди две години.
Върнахме се в колата. Пак огледахме картата. Не открихме новия адрес.
— Как ти се сториха? — запита Роскоу.
— Родителите ли? Знаят, че синът им е непрокопсаник. Знаят, че върши нещо нередно. Сигурно нямат представа какво точно.
— И аз така мислех. Хайде да тръгваме.
Потеглихме. На първата бензиностанция Роскоу спря да зареди и да разпита.
— Около осем километра в обратна посока — съобщи тя, докато напускахме бензиностанцията. — Нов жилищен район до игрището за голф.
Взираше се в мрака, търсейки ориентирите, които й бяха дали. След осем километра отби от магистралата. Подкара по нов път и спря до голямо рекламно табло. Таблото обещаваше разнообразие от висококачествени апартаменти. Хвалеше се, че вече привършвали. По-нататък започваха редици нови сгради. Много приятни, не големи, но добре разположени. Балкони, гаражи, всичко както си му е редът. Осветени пътеки водеха към спортния клуб. От другата страна не се виждаше нищо. Сигурно там беше игрището.
Роскоу изключи двигателя. Поседяхме. Преметнах ръка върху нейната облегалка. Прегърнах я през рамото. Чувствах се уморен. Цял ден бях на крак. Искаше ми се още дълго да седим така. Тиха, спокойна нощ. В колата беше топло. Слушаше ми се музика. Нещо, изпълнено с болка и копнеж. Но сега имахме работа. Трябваше да намерим Джуди. Жената, която бе подарила на Шърман Столър часовник с надпис. „На Шърман с обич от Джуди“. Трябваше да открием Джуди и да й кажем, че човекът, когото обича, е умрял от кръвоизлив под магистралата.
— Как ти се струва мястото? — запита Роскоу. Беше съвсем бодра и делова.
— Не знам — казах аз. — Апартаментите са за продан. Изглеждат скъпи. Може ли шофьор да си позволи такова нещо?
— Едва ли. Сигурно струват колкото моята къща, а аз не бих се справила с вноските, ако не получавах помощи от общината. При все че печеля повече от който и да било шофьор.
— Добре. Значи допускаме, че и Шърман е получавал нещо като помощи, нали така? Иначе не би могъл да си позволи такова жилище.
— В никакъв случай — кимна тя. — Но какви помощи?
— Такива, заради които убиват — казах аз.
Къщата на Шърман беше към края. Вероятно от най-първите. Старецът от бедняшкия квартал каза, че синът му се преселил преди две години. Да, така изглеждаше. Тази първа сграда трябва да бе на около две години. Заобиколихме по мостчета и алеи около градинки с цветни лехи. Стигнахме до пътека, водеща към вратата на Шърман Столър. Пътеката беше от плочи, наслагани с разстояние помежду им сред добре поддържаната трева. Караше ни да стъпваме неестествено. Аз трябваше да свия крачка, а Роскоу прескачаше от плоча на плоча. Спряхме пред входа. Синя врата. Без блясък. Старомодна боя.
— Ще й кажем ли? — запитах аз.
