горичката. Повече нямаше да ме следят.
Спрях в крайния ъгъл на паркинга пред участъка. Върнах пистолета в жабката и излязох от колата. Ставаше късно. Здрачът прииждаше. Необятното небе над Джорджия почваше да потъмнява. Придобиваше мастилен оттенък. Показа се и луната.
Роскоу седеше зад бюрото си. Щом ме видя, стана и тръгна насреща. Излязохме отпред. Минахме няколко крачки по-настрани. Целунахме се.
— Нещо ново около колата? — запитах аз.
Тя поклати глава.
— Утре. Пикар се е заел с нея. Прави всичко възможно.
— Добре — казах аз. — Какви хотели има около аерогарата?
Тя изреди списък от имена. Горе-долу същите както около всяка друга аерогара. Избрах първото. После й разказах какво бе станало с момчетата от Флорида. Преди седмица сигурно би ме арестувала за това. Изобщо не би се поколебала да ме тикне на топло. Но сега реагира съвсем различно. Онези четирима, нагазили в нейния дом с гумени галоши, бяха променили представите й за много неща. Тя само кимна и се усмихна с мрачно задоволство.
— Двама по-малко. Браво, Ричър. Те ли бяха?
— За снощи ли питаш? Не. Те са външни хора. Не можем да ги броим в десетката на Хъбъл. Обикновени наемници.
— Биваше ли ги поне? — запита тя.
Свих рамене. Неопределено поклатих ръка.
— Не особено. Поне в случая.
После й разказах какво съм открил в багажника на буика. Тя отново потръпна.
— Значи той е от десетимата? Спайви.
Поклатих глава.
— Не. Не си го представям между тях. И той е бил външен помощник. Никой не би взел такъв плужек за нещо повече.
Тя кимна. Отворих бентлито и извадих пистолета от жабката. Нямаше да се побере в джоба ми. Върнах го пак в архиварската кутия, при патроните. Роскоу я сложи в багажника на шевролета си. Извадих и торбата с изцапани дрехи. Заключих бентлито и го оставих на паркинга.
— Пак ще се обадя на Моли — казах аз. — Прекалено дълбоко нагазих. Трябва ми най-обща информация. Много неща не разбирам.
В участъка беше спокойно, тъй че позвъних от кабинета. Моли вдигна още на втория сигнал.
— Можеш ли да говориш? — запитах аз.
Тя помоли да изчакам и я чух да затворя вратата.
— Още е рано, Джак. До утре нищо не мога да измъкна.
— Трябва ми най-обща информация — казах аз. — Трябва да разбера с какви международни афери се е занимавал Джо. Да знам какво става тук, след като уж всичко се върши в чужбина.
Усетих я как размишлява откъде да започне.
— Добре, най-обща информация. Според мен Джо предполагаше, че цялата дейност се контролира от Щатите. Много е трудно за обясняване, но ще се опитам. Фалшивите пари се печатат в чужбина и най- важното е, че повечето от тях си остават зад граница. Само една малка част пристига в страната, което не представлява сериозен проблем, но, естествено, бихме искали да сложим край на това. Навън обаче нещата са съвсем различни. Знаеш ли колко пари има в Щатите, Джак?
Спомних си какво бях чул от банкера.
— Сто и трийсет милиарда долара.
— Точно така. Но в чужбина има точно два пъти повече. Факт. Хора по цял свят стискат двеста и шейсет милиарда американски долари в брой. На влогове нейде в Лондон, Рим, Берлин, Москва, натъпкани по дюшеци из цяла Южна Америка и Източна Европа, скрити под паркета или зад мазилката, в банки, туристически агенции, навсякъде. И защо?
— Не знам — казах аз.
— Защото доларът е най-сигурната валута в света. Хората вярват в него. Искат го. И, естествено, правителството е безкрайно доволно.
— Вдига им самочувствието, нали?
Чух я как прехвърля телефона в другата ръка.
— Не е въпрос на самочувствие. Просто бизнес. Помисли малко, Джак. Ако в нечие чекмедже в Букурещ лежи банкнота от сто долара, значи някой някога е дал за нея част от националния си капитал. Значи нашето правителство е продало срещу сто долара късче обикновена хартия, намацана със зелено и черно мастило. Добра сделка. И тъй като валутата ни е стабилна, най-вероятно банкнотата ще лежи в Букурещ още дълги години. Съединените щати няма скоро да върнат получения капитал. Докато хората вярват в долара, няма как да загубим.
— И какъв е проблемът?
— Трудно е за обясняване — каза Моли. — Въпрос на вяра и доверие. Едва ли не метафизика. Ако на външния пазар нахлуе вълна от фалшиви долари, това само по себе си няма значение. Но ако хората на тия пазари разберат, става лошо. Защото се стряскат. Губят вяра. Губят доверие. Вече не искат долари. Решават да си тъпчат дюшеците с японски йени или германски марки. А от долара да се отърват. На практика правителството ще бъде принудено за броени дни да изплати външен заем от двеста и шейсет милиарда долара. За броени дни. А това е невъзможно, Джак.
— Лоша работа — казах аз.
— Това е положението. А проблемите са далеч. Всички фалшиви пари се печатат в чужбина и пак там се разпространяват. Така е логично. Фабриките са скрити в някоя далечна страна, където не можем да ги достигнем, а фалшификатите се пробутват на чужденци, които са съвсем доволни, стига хартийката поне малко да прилича на долар. Само най-качествените фалшификати стигат до Щатите.
— Колко са?
Тя замълча и усетих как свива рамене. После въздъхна с подвити устни.
— Не са много. По някой и друг милиард от време на време.
— Някой и друг милиард? На това ли му викаш малко?
— Капка в морето — рече тя. — От макроикономическа гледна точка. В сравнение с мащабите на икономиката, искам да кажа.
— И какво точно вършим по този въпрос? — запитах аз.
— Две неща. Първо, Джо се бъхтеше като луд, за да сложи край. По очевидни причини. Второ, всички тук се правим на балами и се преструваме, че няма такава работа. За да поддържаме вярата.
Кимнах. Вече виждах известен смисъл в стремежа им да пазят тайна.
— Добре. Ами ако се обадя в министерството да попитам какво става?
— Ще отричаме — каза тя. — Ама, моля ви се, ще речем, какво е туй фалшификатор?
Минах през безмълвния участък и отидох в колата при Роскоу. Казах й да кара към Уорбъртън. Когато стигнахме до горичката, вече беше съвсем притъмняло. Луната грееше само колкото да различим дърветата. Побутнах Роскоу да спре. Целунах я и излязох. Заръчах да ме чака в хотела. Потупах покрива на шевролета, после й направих знак да потегли. Тя направи завой и бавно подкара назад.
Тръгнах направо през горичката. Не исках да оставям следи по пътя. Торбата с дрехи ми пречеше. Непрекъснато се закачаше из храсталака. Най-сетне стигнах до буика. Стоеше си непокътнат. Наоколо беше тихо. Отключих и седнах зад волана. Подкарах към пътя. Задният мост непрекъснато стържеше по издатините. Нищо чудно. В багажника трябва да имаше около двеста и петдесет килограма.
Добрах се до пътя и подкарах на изток към Маргрейв. Но не завих наляво по областното шосе, а се отправих на север. Стигнах до магистралата. Отминах складовете и се влях в потока коли за Атланта. Не карах нито бавно, нито бързо. Не исках да бия на очи. Кафявият буик беше съвсем безличен. Незабележим. И такъв исках да си остане.
След един час пътните знаци ме насочиха към аерогарата. Намерих паркинга. Взех си билетче от
