— Няма как да не й кажем — отвърна Роскоу. — Трябва да знае.
Почуках на входа. Изчаках. Почуках отново. Чух как отвътре скръцна врата. Някой идваше. Вратата се отвори. Пред нас застана жена. Трябва да бе на около трийсет, но изглеждаше по-стара. Ниска, изнервена, уморена. Приятно закръглена блондинка. Стоеше на прага и ни гледаше.
— Ние сме полицейски служители, госпожо — каза Роскоу. — Търсим дома на Шърман Столър.
За момент настана тишина.
— Е, май сте го намерили — рече жената.
Отново тишина. Не помръдвахме. После жената се завъртя и тръгна назад по коридорчето. Спогледахме се. Роскоу тръгна след нея. Аз последвах Роскоу. Затворих входната врата.
Жената ни въведе в хола. Беше доста широк. Скъпи мебели и килими. Голям телевизор. Нито музикална уредба, нито книги. Всичко изглеждаше някак претупано. Сякаш някой е попрелистил каталога с десет хиляди долара в джоба. Едно от тези, едно от тези, две от онези. И на другата сутрин всичко се е изръсило от камиона.
— Вие ли сте мисис Столър? — любезно запита Роскоу.
— В общи линии — рече жената. — Не точно мисис, но разликата е съвсем незначителна.
— Джуди ли се казвате? — запитах аз.
Тя кимна. Продължи така още малко. Мислеше напрегнато.
— Мъртъв е, нали?
Не отговорих. Не ме бива за тия неща. Тук трябваше да се намеси Роскоу. Но и тя не отговаряше.
— Мъртъв е, нали? — повтори Джуди малко по-високо.
— Да — каза Роскоу. — Много съжалявам.
Джуди кимна замислено и хвърли поглед из грозната стая. Не казвахме нищо. Просто стояхме. Джуди седна и ни махна да сторим същото. Настанихме се на креслата. Поотделно, като върхове на триъгълник.
— Трябва да ви зададем няколко въпроса — каза Роскоу. Беше се привела напред и гледаше русата жена. — Може ли?
Джуди кимна. Като че не осъзнаваше какво става.
— Откога се познавахте с Шърман? — запита Роскоу.
— От около четири години — каза Джуди. — Преди това живеех във Флорида, там се срещнахме. Преди четири години дойдох при него. Оттогава живея тук.
— Какво работеше Шърман?
Джуди безпомощно сви рамене.
— Беше шофьор на камион. Работеше по някакъв голям договор. Дългосрочен, нали разбирате. Най- напред купихме къщичка. И родителите му се нанесоха. Доста време живяхме заедно. После ние се преселихме тук. Старците останаха в другата къща. Три години Шърман изкарваше добри пари. Беше зает непрекъснато. Преди около година изведнъж всичко свърши. Оттогава почти не е работил. Най-много да хване някой курс от време на време.
— И двете къщи ли са ваши? — запита Роскоу.
— Нищо не е мое, по дяволите — каза Джуди. — Къщите бяха на Шърман. Да, и двете.
— Значи добре е печелил през първите три години? — рече Роскоу.
Джуди я изгледа втренчено.
— Печелил? Събудете се, за бога. Той беше крадец. Обираше някого.
— Сигурна ли сте? — намесих се аз.
Джуди завъртя поглед към мен. Все едно, че се прицелваше с гранатомет.
— Не трябва кой знае колко ум, за да се сетиш. За три години плати в брой две къщи, обзавеждане, коли, бог знае още какво. А този квартал не е от евтините. Тук живеят адвокати, лекари и тъй нататък. И пак му останаха пари, за да кара без работа от миналия септември досега. Ако го е постигнал с една гола заплата, значи аз пък съм първата дама, нали?
Изгледа ни предизвикателно. От самото начало бе подозирала какво става. И какво ще се случи накрая. Предизвикваше ни да кажем, че няма правото да го осъжда.
— С кого беше договорът? — запита Роскоу.
— С някаква фирма, наречена „Островни климатици“. Три години превозваше климатици. До Флорида. Не знам, може оттам да са отивали за островите. Той ги крадеше. Два кашона още се валят в гаража. Искате ли да видите?
Без да чака отговор, Джуди стана и тръгна през хола. Последвахме я. Слязохме по задното стълбище и се озовахме в гараж. Беше съвсем празен, само край отсрещната стена лежаха два стари кашона. Захвърлени тук преди година-две. С емблемата на производителя. Корпорация „Островни климатици“. Чупливо. Откъснатите капаци провисваха настрани. Върху всеки кашон имаше сериен номер, изписан на ръка. Вероятно във всеки бе имало по един климатик. От онези, дето се монтират на прозорците и вдигат ужасен шум. Джуди огледа свирепо кашоните, после се завъртя към нас. Погледът й говореше: аз му подарих златен часовник, пък той да ме забърка в такава каша.
Пристъпих напред и огледах кашоните. Бяха празни. От тях полъхваше едва доловима кисела миризма. Върнахме се горе. Джуди извади от шкафа албум. Седна и се загледа в снимка на Шърман.
— Какво стана с него? — запита тя.
Въпросът бе прям. Заслужаваше ясен отговор.
— Простреляли са го в главата — излъгах аз. — Умрял е на място.
Джуди кимна. Като че това не я изненадваше.
— Кога?
— В четвъртък вечерта — каза Роскоу. — В полунощ. Каза ли ви в четвъртък къде отива?
Джуди поклати глава.
— Никога не ми казваше.
— Споменавал ли е за среща с държавен служител? — запита Роскоу.
Джуди пак поклати глава.
— Ами плурибус? — намесих се аз. — Споменавал ли е някога тази дума?
Тя се озадачи.
— Да не е някаква болест? На дробовете или нещо такова?
— А идната неделя? — пак запитах аз. — Казвал ли е нещо за идната неделя?
— Не — отвърна Джуди. — Той не беше от приказливите.
Седеше и гледаше снимките в албума. Стана съвсем тихо.
— Познавал ли е адвокати във Флорида? — запита Роскоу.
— Адвокати ли? — рече Джуди. — Във Флорида? Откъде-накъде?
— Бил е арестуван в Джаксънвил — поясни Роскоу. — Преди две години. За нарушение с камиона. Веднага дошъл адвокат да му помогне.
Джуди сви рамене, сякаш ставаше дума за нещо отпреди новата ера.
— Чудо голямо. Тия адвокати се врат навсякъде, нали така?
— Не е бил какъв да е адвокат — каза Роскоу. — Съдружник в голяма фирма. Имате ли представа как се е свързал Шърман с него?
Джуди пак сви рамене.
— Може би чрез компанията. „Островни климатици“. Плащаха ни добра медицинска осигуровка. Шърман ме водеше на доктор за щяло и нещяло.
Замълчахме. Нямахме какво повече да си кажем. Джуди седеше и гледаше снимките в албума.
— Искате ли да го видите? — запита тя.
Пристъпих зад нейното кресло и се приведох да погледна снимката. На нея бе заснет русоляв мъж с лукави черти. Дребен, слаб, широко ухилен. Стоеше пред жълт закрит камион. Усмихваше се към обектива с присвити очи. Стана ми малко тъжно.
— Този камион караше — каза Джуди.
Но аз не гледах нито камиона, нито усмивката на Шърман Столър. Гледах едно лице на втори план. Беше размазано и обърнато настрани, но все пак знаех чие е. Лицето на Пол Хъбъл.
Махнах с ръка на Роскоу и тя също се приведе над снимката. Видях изненадата по лицето й, когато
