завеси. Навън беше чудесно утро. Ярко есенно слънце и чисто синьо небе без нито едно облаче. В стаята бликна светлина. Открехнахме прозореца и насреща нахлу въздух, изпълнен с мириса и звуците на новия ден. Гледката бе впечатляваща — към аерогарата и града отвъд нея. Колите долу на паркинга лъщяха като бижута върху бежово кадифе. Самолетите тромаво се издигаха и отлитаха като тлъсти, високомерни птици. В центъра сградите се извисяваха право нагоре под слънчевите лъчи. Великолепно утро. Но това бе шестото утро, което брат ми никога нямаше да види.
Роскоу взе телефона и се свърза с Финли в Маргрейв. Разправи му за снимката на Хъбъл и Столър пред склада. После каза номера на стаята и заръча да ни позвъни, ако Моли се обади от Вашингтон. Или ако Пикар е узнал нещо повече за наетия понтиак. Смятах, че трябва да останем в Атланта, защото имаше вероятност Пикар да изпревари Моли и да открием хотела на Джо. Най-вероятно щеше да се окаже в града, може би дори около аерогарата. Нямаше смисъл да ходим до Маргрейв и пак да се връщаме. Решихме да чакаме. Дълго човърках вграденото радио в нощното шкафче. Най-сетне хванах що-годе прилична музика. Приличаше ми на нещо от старите албуми на „Кенд Хийт“. Живо, слънчево, тъкмо като за безделници в ясно утро.
Закуската дойде и незабавно я унищожихме. До троха. Палачинки, сладко, бекон. Кафе в голяма порцеланова кана. После се проснах на леглото. Скоро взе да не ме свърта на едно място. Имах чувството, че греша, като изчаквам. Май само си губехме времето. Усетих, че и Роскоу мисли същото. Тя подпря до огледалото снимката на Хъбъл и Столър пред камиона и се загледа в нея. Аз пък гледах телефона. Не звънеше. Разтъпкахме се из стаята. После се наведох и взех от пода пустинния орел. Подържах го. Плъзнах пръст по името върху дръжката. Погледнах Роскоу. Чудех се що за човек е купил този грамаден пистолет.
— Що за човек беше Грей? — запитах аз.
— Грей ли? Много старателен. Да му беше видял документацията. В участъка има негови досиета за двайсет и пет години. Всичко изпипано най-подробно. Добър детектив беше.
— А защо се обеси?
— Не знам — каза тя. — Така и не разбрах.
— Беше ли потиснат?
— Не особено. Всъщност винаги беше малко унил. Мрачен, нали разбираш. Навъсен човек. И отегчен. Беше добър детектив, а си прахосваше живота в Маргрейв. Но през февруари не изглеждаше по-зле от друг път. За мен беше ужасна изненада. Много се разстроих.
— Бяхте ли близки? — запитах аз.
Тя сви рамене.
— Да, бяхме. Много близки в известен смисъл. Нали разбираш, той беше суров човек, всъщност не се сближаваше с никого. Стар ерген, без роднини, вечно сам. А отгоре на всичко беше пълен въздържател, тъй че и една бира не ходеше да изпие. Тих, възпълен, небрежно облечен. Плешив, но с грамадна рошава брада. Много спокоен, надежден човек. Самотник. Но се сближихме, доколкото е възможно. Май мъничко ме харесваше.
— И не е казал нищо? Просто един ден си метнал въжето, така ли?
— Точно така. Бях потресена. И досега не разбирам.
— А защо държиш пистолета в бюрото си?
— Той ме помоли — каза Роскоу. — В неговото бюро нямаше място. Всичко беше пълно с папки. Просто веднъж попита дали може да скрие при мен кутията с пистолета. Било негово лично оръжие. Нямало да му го признаят за служебно заради калибъра. Говореше много тайнствено.
Пак оставих върху мокета оръжието на мъртвия детектив и в този момент телефонът раздра тишината. Втурнах се към нощното шкафче и грабнах слушалката. Чух гласа на Финли. Затаих дъх.
— Ричър, ти ли си? Пикар откри каквото ни трябваше. Изяснил е всичко около колата.
Поех си дъх и кимнах на Роскоу.
— Страхотен си, Финли. Какво знаем сега?
— Иди при Пикар. Той ще ти каже лично. Не ми се ще да обяснявам по телефона.
Затворих очи за миг и усетих прилив на енергия.
— Благодаря, Финли. Пак ще се чуем.
— Добре — каза той. — И да се пазите.
После затвори, а аз останах да се усмихвам със слушалката в ръка.
— Вече не се надявах да позвъни — разсмя се Роскоу. — Но осемнайсет часа май не е лош резултат дори за ФБР, нали?
Бюрото на ФБР в Атланта заемаше нова държавна сграда в центъра. Роскоу паркира отпред. От приемната позвъниха горе и казаха, че специалният агент Пикар ще слезе веднага. Изчакахме го във фоайето. Беше голямо, обзаведено с много старание, но въпреки всичко излъчваше мрачната атмосфера на учреждение. След три минути Пикар излезе от асансьора. Закрачи към нас. Сякаш изпълваше цялото фоайе. Кимна ми и протегна ръка на Роскоу.
— Финли много ми е разказвал за вас.
Мечешкият му глас тътнеше като гръмотевица. Роскоу кимна и се усмихна.
— Колата ли ви интересува? — запита Пикар. — Понтиак, взет под наем от Джо Ричър. В четвъртък вечер на аерогарата.
— Страхотно, Пикар — казах аз. — Имат ли представа къде може да е отседнал?
— Не само представа, приятелю — отвърна той. — Знаеха точното място. Колата е поръчана предварително. Доставили са я в хотела.
И каза къде. Хотелът беше само на километър от нашия.
— Благодаря, Пикар — рекох аз. — Много съм ти задължен.
— Няма защо, приятелю. Оттук нататък поемаш случая, нали?
Той се върна към асансьора, а ние подкарахме бясно на юг, към аерогарата. Роскоу изскочи на околовръстната магистрала и се вля в потока. На отсрещното платно се мярна черен пикап. Чисто нов. Завъртях се и го зърнах как изчезва зад колона от камиони. Черен. Чисто нов. Навярно съвпадение. По тия места най-много се търсят пикапи.
Влязохме в хотела, където според Пикар бе отседнал Джо преди шест дни. Роскоу измъкна значката си. Дежурната изтрака нещо на компютъра и каза, че стаята е 621, шести етаж в дъното. Управителят щял да ни посрещне горе. Изкачихме се с асансьора и тръгнахме по сенчест коридор. Спряхме пред стаята на Джо.
Управителят дойде почти веднага и отключи. Влязохме в стаята. Беше празна. Почистена и подредена. Чакаше следващия наемател.
— Ами багажът? — запитах аз. — Къде е?
— Изнесохме го в събота — каза управителят. — Той се нанесе в четвъртък, трябваше да освободи стаята до единайсет в петък сутринта. Обикновено изчакваме още ден и ако не дойдат, изнасяме всичко долу, в служебните помещения.
— Значи сега вещите му са прибрани някъде?
— Долу — повтори управителят. — Да знаете само какви неща има там. Хората забравят какво ли не.
— Може ли да погледнем? — запитах аз.
— Да, в подземието. Слезте по стълбището от фоайето. Няма да сбъркате.
Управителят се отдалечи. Ние с Роскоу се върнахме по коридора и слязохме с асансьора. Открихме служебното стълбище и се озовахме в подземието. Долу имаше огромна зала, претъпкана с чаршафи и кърпи. Кошници със сапуни и малки шампоанчета, каквито човек намира в хотелските бани. Камериерките сновяха насам-натам с колички. В остъклена кабинка близо до входа седеше някаква жена. Пристъпихме натам и почукахме на стъклото. Тя вдигна глава. Роскоу показа значката си.
— С какво мога да ви услужа? — попита жената.
— Стая шест-две-едно — каза Роскоу. — В събота сутринта сте изнесли багажа оттам. Тук ли е сега?
