Отново затаих дъх.
— Шест-две-едно? — повтори жената. — Няма го вече. Човекът дойде.
Въздъхнах. Бяхме закъснели. От разочарование ми се зави свят.
— Кой дойде? — запитах аз. — Кога?
— Наемателят — обясни жената. — Тази сутрин някъде към девет, може би девет и половина.
— Каза ли си името?
Тя свали от лавицата до себе си някаква тетрадка и я прелисти. Облиза пръст и посочи един ред.
— Джо Ричър. Подписа се и взе багажа.
Обърна тетрадката и я побутна към нас. Срещу името беше надраскан нечетлив подпис.
— Как изглеждаше този Ричър? — запитах аз.
Жената сви рамене.
— Чужденец. Приличаше на латиноамериканец. Може би от Куба. Дребен, слаб, мургав, с приятна усмивка. Много любезно момче.
— Имате ли списък на вещите?
Тя плъзна пръст малко по-настрани. Там имаше тясна колонка, попълнена със ситен почерк. Чанта за дрехи, облекло — осем броя, тоалетна чантичка, обувки — четири броя. Най-отдолу беше записано: куфар — един брой.
Мълчаливо й обърнахме гръб и се изкачихме нагоре по стълбището. Излязохме в слънчевото утро. Денят вече не изглеждаше чак толкова хубав.
Стигнахме до колата. Облегнахме се на предния капак. Чудех се дали Джо е бил толкова хитър и предпазлив, че да стори онова, което бих сторил аз. Навярно да. Дълго беше живял сред хитри и предпазливи хора.
— Роскоу — казах аз. — Ако ти се измъкваше оттук с багажа на Джо, какво щеше да направиш?
Тя застина, както посягаше да отвори колата. Замисли се.
— Щях да задържа куфара. Да го отнеса където трябва. От другите вещи щях да се отърва.
— И аз бих сторил същото. А къде би се отървала от тях?
— Ами… на първото удобно място.
Между хотела и съседната сграда имаше асфалтирана служебна алея. Тя обикаляше отзад и пак се връщаше към улицата. Покрай нея бяха подредени контейнери за смет. Посочих нататък.
— Представи си, че е завил натам. Спрял е за момент и е изхвърлил дрехите в някой от онези контейнери.
— Но куфара е задържал, нали? — каза Роскоу.
— Може би изобщо не търсим куфара — казах аз. — Вчера обикалях с километри из нивите, додето стигнах онази горичка, но се скрих в полето: Уловка, разбираш ли? Навик. Може Джо да е имал същия навик. Носил е куфар, но най-важното може да е било скрито при дрехите.
Роскоу сви рамене. Не беше убедена. Тръгнахме по алеята. Контейнерите пред нас бяха огромни. Трябваше да се изкатервам отгоре, за да надникна. Първият се оказа празен. Вътре нямаше нищо освен спечена мръсотия по дъното. Вторият беше пълен. Намерих една летва и се разрових. Не открих нищо. Скочих долу и продължих към следващия.
В него имаше чанта за дрехи. Хвърлена върху няколко празни кашона. Закачих я с летвата. Дръпнах. Метнах я пред краката на Роскоу. Скочих до нея. Стара, изподраскана и протрита от употреба пътна чанта. С етикети от най-различни авиолинии. За дръжката бе прикрепена пластинка във формата на миниатюрна златна кредитна карта. Върху нея беше изписано името: Ричър.
— Добре, Джо — промърморих аз. — Дай да видим колко си хитър.
Търсех обувките. Бяха във външния джоб. Два чифта. Четири броя, както пишеше в тетрадката. Отлепих стелките една по една. Под третата открих миниатюрно найлоново пликче. Вътре имаше сгънато късче хартия.
— Голям хитрец си, Джо — промърморих аз и се разсмях.
20
Двамата с Роскоу хукнахме по алеята като играчи след победния гол. Скочихме в шевролета и подкарахме бясно към нашия хотел. Изтичахме през фоайето към асансьора. Отключихме стаята и нахълтахме вътре. Телефонът звънеше. Пак се обаждаше Финли от Маргрейв. Изглеждаше развълнуван не по-малко от нас.
— Преди малко ми се обади Моли Бет Гордън — съобщи той. — Успяла е да изкопира файловете. В момента лети насам. Каза, че било нещо поразително. Направо примираше от възторг, горката. Пристига на аерогарата в два следобед. Аз ще ви чакам там. Полет на „Делта Еърлайнс“ от Вашингтон. Пикар помогна ли с нещо?
— И още как — рекох аз. — Той е страхотен. Мисля, че намерих остатъка от разпечатката.
— Как тъй мислиш? Не знаеш ли?
— Току-що влизаме в стаята. Още не сме погледнали.
— Ами погледнете, за бога. Важно е, нали?
— Довиждане, колежанче — казах аз и затворих.
Седнахме на масата до прозореца. Отворихме пликчето и извадихме листа. Разгънахме го внимателно. Наистина се оказа компютърна разпечатка. Горният десен ъгъл беше откъснат. Оставаше половината заглавие: Операция „Е унум“.
— Операция „Е унум плурибус“ — прошепна Роскоу.
По-долу имаше колонка от инициали и телефонни номера. Първите инициали бяха П. Х. Номерът липсваше.
— Пол Хъбъл — каза Роскоу. — Финли е намерил неговия номер и половината от заглавието.
Кимнах. Имаше още четири телефона. Първите инициали бяха У. Б. и К. К. По началните цифри на кода разбрах, че К. К. е от Ню Йорк. За У Б. май трябваше да проверя в указателя. Третите инициали бяха Дж. С. Кодът започваше с 504 — Ню Орлиънс. Помнех го, защото бях минал оттам преди месец. Четвъртите инициали бяха М. Б. Г. Телефонът започваше с 202. Посочих го на Роскоу.
— Моли Бет Гордън — каза тя. — Във Вашингтон.
Кимнах отново. Не беше номерът, с който се свързах от управлението. Вероятно домашен телефон. Последните два реда не бяха нито инициали, нито телефони. Предпоследният беше само от две думи: Столърови, гаражът. А най-долу думите бяха три: Грей, досие Клайнър. Взирах се в равните печатни букви и буквално усещах как от листа полъхва педантичната старателност на моя мъртъв брат.
За Пол Хъбъл знаехме. Той беше сред живите. С Моли Бет Гордън нямаше проблеми. Тя пристигаше в два следобед. Вече бяхме видели гаража на Шърман Столър край игрището за голф. Вътре имаше само два празни кашона. Оставаше ни подчертаното заглавие, три телефонни номера с инициали и три думи: Грей, досие Клайнър. Погледнах часовника. Малко след дванайсет. За аерогарата още бе рано. Имахме време да почнем.
— Най-напред да помислим за името на операцията — казах аз. — „Е унум плурибус“.
Роскоу сви рамене.
— Девизът на Съединените щати, нали? На латински.
— Не. Изписано е наопаки. В този вид означава приблизително: от едното стават много.
— Да не би Джо да е сбъркал? — запита тя.
Поклатих глава.
— Не ми се вярва. Джо едва ли би допуснал подобна грешка. Трябва да означава нещо.
Роскоу пак сви рамене.
— Нищо не ми говори. Друго?
— Грей, досие Клайнър — казах аз. — Имаше ли Грей досие за Клайнър?
— Вероятно. Той имаше досиета за всичко. Плюе ли някой на тротоара, веднага му отваряше досие.
Кимнах. Върнах се до леглото и взех телефона. Потърсих Финли в Маргрейв. Бейкър ми каза, че вече си
