Върнах се в Маргрейв. Спрях пред участъка и влязох да търся Роскоу. Тийл обикаляше из откритата канцелария, но дежурният ми намигна и кимна към архивите в дъното. Роскоу беше вътре. Изглеждаше уморена. Мъкнеше куп стари папки. Усмихна ми се.
— Здрасти, Ричър. Да не си дошъл да ме спасиш от страданията?
— Какво ново? — запитах аз.
Тя захвърли камарата върху един шкаф. Изтръска се и отметна коса. Погледна към вратата.
— Две неща. След десет минути Тийл има среща с ръководството на фондацията. Щом излезе, веднага ще получа факс от Флорида. Освен това чакаме щатската полиция да ни се обади за изоставени коли.
— Намери ли ми пистолет?
Тя кимна. Прехапа устни. Спомняше си защо ми трябва пистолет.
— В бюрото ми е. В кутия. Ще трябва да изчакаме, докато Тийл си тръгне. И не го вади тук, ако обичаш. Никой не знае за него.
Излязохме от архивите и тръгнахме към кабинета. В участъка беше тихо. Двете резерви от петък седяха пред компютрите и преглеждаха досиета. Навсякъде стърчаха спретнати купчини папки. Правеха се, че търсят убиеца на началника. Забелязах на стената голямо ново табло. Най-отгоре пишеше: Морисън. Беше празно. Никакъв напредък.
Тримата с Финли изчакахме в кабинета. Пет минути. Десет. На вратата се почука и Бейкър подаде глава. Усмихна се. Пак зърнах златния зъб.
— Тийл си тръгна — съобщи той.
Излязохме в общото помещение. Роскоу включи факса и се зае да върти до Флорида. Финли позвъни в щатската полиция да пита за изоставени коли. Минах край Роскоу, седнах на съседното бюро и се опитах да се свържа с Чарли Хъбъл. Набрах номера, който Джо бе скрил в обувката си. Чарли не отговаряше. Някакъв електронен глас ме осведоми, че търсеният телефон е изключен.
Погледнах Роскоу.
— Изключила е проклетия мобифон.
Тя вдигна рамене и се премести по-близо до факса. Финли още разговаряше с щатската полиция. Забелязах Бейкър да се навърта около нашето трио. Станах и отидох при Роскоу.
— Бейкър иска ли да се включи?
— Мисля, че да — каза тя. — Финли го използва като пазач. Да му разкажем ли?
Замислих се, после поклатих глава.
— Не. В такава история колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
Върнах се на съседното бюро и отново опитах номера. Никакъв резултат. Търпеливият електронен глас ми повтори, че мобифонът е изключен.
— По дяволите — промърморих аз. — Направо да не повярваш.
Трябваше да разбера къде е ходил Хъбъл от година и половина насам. Чарли би могла да ми подскаже. Кога е ставал сутрин, кога се е прибирал, забелязвала ли е разписки за пътна такса, сметки от ресторанти или нещо подобно. А можеше и да си е спомнила нещо, свързано с идната неделя или плурибус. Можеше да ми подскаже идея. Нуждаех се от идеи. Отчаяно се нуждаех. А тя бе изключила проклетия телефон.
— Ричър — обади се Роскоу. — Получих факса за Шърман Столър.
Държеше две-три страници плътен текст.
— Чудесно — казах аз. — Дай да видим.
Финли остави телефона и се приближи.
— Щатските момчета ще позвънят пак. Може и да имат нещо за нас.
— Чудесно — повторих аз. — Май ни потръгна.
Пак се върнахме в кабинета. Сложихме листовете върху бюрото и се наведохме над тях. Оказаха се протокол за задържане от полицейския участък в Джаксънвил, Флорида.
— Знаете ли, че Блейк Слепеца е родом от Джаксънвил? — попитах аз.
— Кой е Блейк Слепеца? — рече Роскоу.
— Певец — каза Финли.
— Китарист — поправих го аз.
В протокола като че нямаше нищо особено. В дванайсет без четвърт през една септемврийска нощ преди две години полицейски патрул спрял Шърман Столър за превишена скорост на моста над реката между Джаксънвил и Джаксънвил Бийч. Столър карал малък камион с тринайсет километра над допустимото. Избухнал и се държал извънредно грубо към полицаите от патрула. Това ги накарало да го арестуват по подозрение, че е употребил алкохол. В централното управление на Джаксънвил го фотографирали, взели му отпечатъци и претърсили както него, така и камиона. Представил се като професионален шофьор, живеещ в Атланта.
У Шърман не било открито нищо особено. Камионът бил претърсен от полицаи и кучета, също без резултат. Вътре имало само двайсет кашона с новички климатици, предназначени за износ с кораб от Джаксънвил Бийч. Всички кашони били запечатани, върху тях имало емблемата на производителя и серийни номера.
След като му прочели правата, Столър поискал да се обади по телефона. Двайсет минути по-късно пристигнал адвокат на име Перес от уважаваната местна кантора „Закарайъс Перес“, а след още десет минути Столър излязъл на свобода. От арестуването до освобождаването му минали едва петдесет и пет минути.
— Интересно — промърмори Финли. — Полунощ, човекът е на петстотин километра от дома си, а намира адвокат за двайсет минути. И то от уважавана фирма. Ама че шофьор!
— Познат ли ти е адресът в Атланта? — обърнах се аз към Роскоу.
— Мисля, че не — каза тя. — Но мога да разбера къде е.
Вратата се открехна и Бейкър отново подаде глава.
— Обаждат се от щатската полиция. Май имат кола за вас.
Финли погледна часовника си. Реши, че имаме време, преди Тийл да се върне.
— Добре. Прехвърли ги тук, Бейкър.
После вдигна слушалката и зачака. Надраска нещо на листче и благодари. Накрая затвори телефона и се изправи.
— Да вървим.
Бързо се изнизахме от управлението. Искахме да изчезнем преди връщането на Тийл. Бейкър ни гледаше как излизаме.
— Какво да кажа на Тийл? — подвикна той след нас.
— Кажи му, че сме открили колата — отвърна Финли. — Онази, с която бившият затворник е пристигнал у Морисън. Кажи му, че кълбото почва да се разплита.
Този път зад волана седеше Финли. И той като Роскоу караше шевролет без отличителни знаци. Измъкнахме се от паркинга и завихме на юг. Прелетяхме през градчето. Разпознах първите няколко километра — отивахме към Йелоу Спрингс. По-нататък обаче хванахме някакъв тесен път на изток. Той водеше към магистралата и свършваше на нещо като работна площадка точно под нея. Наоколо имаше варели и купища асфалт. И кола. Преобърната встрани от пътя. И опожарена.
— Забелязали я в петък сутринта — каза Финли. — В четвъртък не е била тук, сигурни са. Може да е колата на Джо.
Огледахме я много внимателно, макар че нямаше кой знае какво за гледане. Беше изгоряла напълно. Оставаха само железариите. Не можахме дори да разберем каква марка е. Финли смяташе, че по форма изглежда произведена от „Дженеръл Мотърс“, но догадките му спряха дотук. Обикновена лимузина със средни размери — отиде ли си боята и тапицерията, не можеш да различиш буика от шевролет или понтиак.
Накарах Финли за подпре предната броня и пропълзях под преобърнатия двигател. Търсех серийния номер. Наложи се да изстържа доста сажди, но накрая разчетох повечето цифри. Измъкнах се и ги продиктувах на Роскоу.
— Как ти се струва? — запита Финли.
— Може и да е тя — отвърнах аз. — Да речем, че я е наел в четвъртък вечер от аерогарата в Атланта с
