— Отсега нататък си длъжен да вършиш каквото ти наредя — каза тя. — Слушаш ли ме изобщо? Просто не мога да си позволя лукса да мисля и за теб.
Той извърна глава и я погледна отблизо. Значи тя се тревожеше за него. Изненадата го връхлетя изневиделица. Потресе го. Както става понякога във влака. Седиш в купето на някоя оживена гара и наблизо е спрял друг влак. Твоят влак тръгва. Набира скорост. И изведнъж се оказва, че не е бил твоят влак. Движи се другият. Твоят е стоял неподвижно през цялото време. Сбъркал си гледната точка. По същия начин досега Ричър смяташе, че се движи неговият влак. А тя мислеше, че е нейният.
— Не ми трябва твоята помощ — говореше тя. — Има кой да ми помогне. Знаеш ли как работи Бюрото? Знаеш ли кое е най-голямото престъпление на света? Не са бомбите, тероризмът или отвличанията. Най- голямото престъпление на света е да се задяваш с човек от Бюрото. Бюрото си пази хората.
Ричър помълча за момент. После се усмихна.
— Значи и двамата няма от какво да се плашим — каза той. — Лежим си тук и скоро цяла тълпа агенти ще дотича да ни спаси.
— Вярвам на своите — отсече Холи.
Отново настана мълчание. Две-три минути се чуваше само равномерното боботене на двигателя. Ричър мислено отмерваше пътя. Около седемстотин километра от Чикаго. На изток, запад, север или юг. Холи изпъшка и с две ръце измести крака си.
— Боли ли? — запита Ричър.
— Само ако се изкриви — каза тя. — Когато е прав, нищо ми няма.
— В коя посока отиваме? — запита той.
— Ще правиш ли каквото ти кажа? — прекъсна го Холи.
— По-горещо ли става или по-хладно? Или си е все същото?
Тя сви рамене.
— Нямам представа. Защо?
— Ако се движим на юг или север, температурата ще се променя — обясни той. — На изток и запад ще е горе-долу едно и също.
— На мен ми изглежда същото — каза Холи. — Знае ли обаче човек в тая кутия…
— Магистралата ми се струва пуста — каза Ричър. — Не усещам да задминаваме други коли. И не намаляваме скоростта. Движим се равномерно.
— И какво от това?
— Може да означава, че източната посока отпада. Нататък има доста прегради, нали така? Кливланд, Питсбърг, Болтимор. Като граница. Става все по-оживено. Трябваше да навлезем в гъсто движение. Какво сме днес, вторник ли? Към единайсет сутринта? За изток е прекалено пусто.
Холи кимна.
— Значи остават север, запад и юг.
— Камионетката е крадена — каза той. — Голяма грешка.
— Крадена ли? Откъде знаеш?
— Знам, защото и другата кола беше крадена.
— Откъде знаеш? — повтори Холи.
— Защото я изгориха — каза той.
Холи извъртя глава и го погледна в очите.
— Помисли малко — обясни Ричър. — Помисли за техния план. Пристигнали са в Чикаго със своя кола. Сигурно преди известно време. Може би са им трябвали две седмици, за да те проследят. Или три.
— Три седмици? Мислиш, че са ме следили толкова време?
— Вероятно три — каза той. — Ходиш в ателието всеки понеделник, нали така? Веднъж седмично. Трябвало им е време, за да го разберат. Но не са можели да те отвлекат със своята кола. Прекалено лесна е за откриване, а освен това навярно е имала прозорци и тъй нататък. С две думи — неподходяща за дълъг превоз на жертвата. Затова предполагам, че са откраднали камионетката от Чикаго, вероятно вчера сутринта. Замазали са надписа отстрани. Забеляза ли слоя бяла боя? Прясна, с малко по-друг оттенък. Маскирали са я донякъде, може и да са сменили номерата. Но все пак камионетката си остава опасна, нали? С нея е трябвало да се измъкнат след удара. Затова не са искали да рискуват из центъра. Пък и някак странно изглежда, когато група хора се качват в закрита камионетка. За тая работа трябва обикновена кола. И те са откраднали черната лимузина. Смениха колите в оная изоставена фабрика, изгориха лимузината и отпратиха.
Холи сви рамене. Направи гримаса.
— Дотук няма никакво доказателство, че колите са крадени.
— Напротив, има — възрази Ричър. — Кой купува нова кола с кожени седалки, като знае, че ще я изгори? Биха предпочели някоя вехта таратайка.
Холи кимна неохотно.
— Какви са тия хора? — изрече тя по-скоро на себе си, отколкото на Ричър.
— Любители — каза той. — Правят грешка след грешка.
— Например?
— Тъпо е да подпалваш кола. Привлича вниманието. Мислят се за хитри, но не е така. Вероятно са изгорили и собствената си кола. И бас държа, че са го сторили някъде около мястото, откъдето са вдигнали черната лимузина.
— На мен ми изглежда доста разумно — каза Холи.
— Ченгетата забелязват подпалените коли — отвърна Ричър. — Ще намерят черната лимузина, ще разберат откъде е открадната, ще идат там и сигурно ще заварят другата кола още да тлее. Тия типове оставят следа, Холи. Трябваше да оставят и двете коли на дългосрочния паркинг пред аерогарата. Там могат да останат незабелязани цяла година. Или просто да ги зарежат отворени нейде из южното предградие заедно с ключовете. След броени минути двама души от онзи квартал щяха да си имат нови коли. И вече никой нямаше да ги види. Така се прикрива следа. Изгарянето изглежда приятно, създава чувство за окончателно решение на въпроса, но всъщност е адски тъпо.
Холи извърна глава и се загледа в горещия ламаринен покрив. Кой, по дяволите, е този човек, запита се тя. И дали казва истината, или само ме залъгва, защото се тревожи за мен?
14
Този път Макграт не повика старшия техник в залата. С касетата в ръка той лично поведе отряда си към лабораторията на шестия етаж. Нахълта вътре и разчисти място върху най-близката маса. После сложи на нея касетата предпазливо, като че беше от чисто злато. Техникът дотича и я погледна.
— Трябват ми снимки — каза Макграт.
Старшият техник взе касетата и я отнесе към цяла редица видеокасетофони в ъгъла. Зареди и натисна няколко ключа. Светнаха три екрана, изпълнени с бели искри.
— Добре — каза той. — Какво да търся?
— Последните пет кадъра — отвърна Макграт. — Мисля, че всичко е в тях.
Техникът не си послужи с дистанционно управление. Използваше командите на самия касетофон. Лентата тръгна назад и отвличането на Холи Джонсън се разигра в обратна посока.
— Господи — ахна техникът.
Спря кадъра, на който Холи тръгваше от тезгяха. После превключи напред. Премести Холи към изхода, после към сблъсъка с високия тип, към пистолетите на другите двама и накрая в колата. Върна и отново прегледа поредицата. После още веднъж.
— Господи — повтори той.
— Гледай да не изхабиш проклетата лента — рече Макграт. — Искам снимки и от петте кадъра. Много снимки.
Старшият техник бавно кимна.
— Мога да ви дам лазерни разпечатки още сега.
Той натисна два бутона и щракна няколко ключа. После изтича да включи компютъра върху едно бюро в другия край на залата. На монитора се появи Холи, с гръб към тезгяха. Техникът затрака по
