и стълбището, откъдето бяха извлекли трупа.
С колата не срещнаха затруднения. Бързо установиха модела — лексус. Четири врати. Последен модел. Лесно го определиха по формата на джантите. Цветът бе черен или тъмносив. Нямаше как да разберат със сигурност. Компютърната обработка беше добра, но не чак толкова, че да различи категорично тъмната автомобилна боя под ярко слънце.
— Крадена? — запита Милошевич.
Макграт кимна.
— Сто на сто. Провери, ако обичаш.
Поради колебанията в курса на японската йена един нов лексус струваше горе-долу колкото годишната заплата на Милошевич, тъй че той без колебание определи из кои квартали си струва да търси. Изобщо не си направи труда да проверява южните предградия. Обади се на централното полицейско управление и участъците по северния бряг на езерото чак до Лейк Форест.
Попадението дойде малко преди пладне. Не беше точно каквото търсеше. Не откраднат, а липсващ лексус. От участъка в Уилмет съобщиха, че в понеделник малко преди седем часа сутринта един тамошен зъболекар пристигнал на работа с чисто новия си лексус и паркирал зад сградата. Някакъв ортопед от съседния кабинет го видял да завива към паркинга. Но зъболекарят така и не се появил в сградата. Асистентката го потърсила у дома и жена му позвънила в участъка. Ченгетата приели съобщението и се направили на ударени. Не за пръв път си имали работа с изчезнал съпруг. Казаха на Милошевич, че името на зъболекаря е Рубин, а колата е в най-новия оттенък на черно с вградени късчета слюда, за да искри, и има регистрационен номер ОРТО 1.
Милошевич едва бе оставил слушалката, когато му позвъниха отново, този път от противопожарната охрана. Един екип бил повикан да изгаси горящ автомобил, който пръскал гъст облак мазен дим към пистите на локалното летище Мийгс. Пожарната кола пристигнала на изоставен индустриален терен малко преди един часа в понеделник следобед и открила черен лексус, обгърнат в пламъци. Предположили, че вече е догорял до шасито и скоро ще престане да пуши, тъй че си спестили пяната и го оставили да изгасне сам. Милошевич записа мястото и затвори телефона. Изтича при Макграт за инструкции.
— Провери — заръча Макграт.
Милошевич кимна. Винаги приемаше с удоволствие подобни задачи. Използваше всяка възможност да покара собствения си новичък форд експлорър вместо раздрънканите служебни коли. Бюрото пък с удоволствие одобряваше тази негова страст, защото досега нито веднъж не бе представил сметка за изразходван бензин. След малко Милошевич вече седеше в грамадния лъскав автомобил и след като измина около осем километра в южна посока, откри без затруднение изгорелия лексус. Беше паркиран накриво върху напукана бетонна площадка зад изоставена фабрика. От гумите нямаше и помен, тъй че шасито се крепеше върху джантите. Все още можеше да се разчете регистрационният номер: ОРТО 1. Милошевич опипа топлите купчинки пепел в купето, после измъкна от таблото обгорелия ключ и отвори багажника. В следващия миг залитна четири крачки назад и повърна върху бетона. Дълго кашля, облян в пот. Накрая измъкна от джоба си клетъчен телефон и го включи. Свърза се направо с Макграт.
— Открих зъболекаря — съобщи той.
— Къде — запита Макграт.
— В багажника, по дяволите. Изпечен на бавен огън. Май е бил още жив, когато са го подпалили.
— Божичко — въздъхна Макграт. — Има ли връзка с нашия случай?
— Несъмнено.
— Сигурен ли си?
— Несъмнено — повтори Милошевич. — Намерих и други неща. Изгорени, но се познават. Вътре лежеше револвер трийсет и осми калибър, а около него имаше тънка метална рамка с панти. Може да е от дамска чантичка, нали? Монети, тубичка от червило и метални части от мобифон и пейджър! А на пода се търкалят девет телени закачалки. Като ония от химическото чистене.
— Божичко — повтори Макграт. — Изводи?
— Откраднали са лексуса в Уилмет — каза Милошевич. — Може зъболекарят да ги е забелязал. Опитал се е да им попречи, пребили са го и е попаднал в багажника. Накрая са го изгорили заедно с другите улики.
— Мамка им — изръмжа Макграт. — Но къде е Холи? Имаш ли някаква идея?
— Откарали са я на летище Мийгс — каза Милошевич. — Дотам няма и километър. Зарязали са колата и са избягали с частен самолет. Това са направили, Мак. Отвлекли са я със самолет. Сама с четирима мъжаги, способни да изгорят жив човек. Вече може да са на хиляди километри оттук.
15
Бялата камионетка продължаваше да бучи неуморно. Още час, може би още деветдесет километра. Часовникът в главата на Ричър бавно тиктакаше от единайсет към пладне. В душата му се надигаха първите неясни предвестници на тревогата. Вече цял ден, откакто бяха изчезнали. Почти двайсет и четири часа. Първата фаза отминаваше, навлизаха във втората. И отгоре на всичко не се чувстваше твърде добре. Въздухът в тясната каросерия бе нажежен като в пещ. Опрели глава до глава, двамата лежаха по гръб върху горещите дюшеци. Пълнежът от конски косъм ги прегряваше отдолу. Влажните тъмни коси на Холи се бяха разпилели настрани. Отляво докосваха голото рамо на Ричър.
— Защото съм жена ли? — запита тя. Напрегнато. — Или защото съм по-млада от теб? Или и двете?
— Какво защо? — отвърна той. Предпазливо.
— Мислиш, че трябва да се грижиш за мен. Тревожиш се, защото съм жена, при това по-млада, нали? Смяташ, че се нуждая от помощта на зрял мъж.
Ричър се раздвижи. Всъщност не искаше да помръдва. Не че се чувстваше кой знае колко удобно, но по-добре нямаше да стане. А освен това му бе приятно да усеща с рамо косата на момичето. Така гледаше на живота. Каквото и да се случи, все ще намериш някоя мъничка компенсация.
— Е? — запита тя.
— Не е до пола, Холи — каза той. — Нито до възрастта. Но все пак ти трябва помощ, нали?
— При това съм жена и по-млада, а ти — по-възрастен мъж. Значи непременно можеш да ми помогнеш. А защо да не е обратното?
Ричър поклати глава, без да се надига.
— Не е до пола, Холи — повтори той. — Нито до възрастта. Мога, защото мога, това е. Просто се мъча да оправя нещата.
— Поемаш глупави рискове — каза тя. — За бога, какво ще постигнеш, като ги дразниш и настройваш против нас? Най-много да ни убият и двамата.
— Глупости. Трябваше да разберат, че сме хора, а не товар.
— Я, кого чувам! — възкликна Холи. — Откъде се извъди такъв специалист?
Ричър сви рамене.
— Позволи ми един въпрос — каза той. — Ако беше на мое място, щеше ли да ме изоставиш в обора?
Тя се замисли.
— Щях, разбира се.
Той се усмихна. Навярно бе откровена. И това му допадаше.
— Добре. При следващата възможност изчезвам, щом заповядаш. Без възражения.
Тя дълго мълча и накрая каза:
— Добре. Ако наистина искаш да ми помогнеш, помни си думата.
Ричър сви рамене. Пролази малко по-близо до нея.
— Рисковано е за теб. Ако избягам, може просто да те убият и да изчезнат.
— Поемам риска. За това ми плащат.
— И тъй, кои са те? — запита Ричър. — Какво искат?
— Нямам представа — отвърна тя.
