— Добър изглед. Вижда се от тезгяха чак до улицата.
— Камерата е с широкоъгълен обектив — обади се Броган. — Нещо от типа „рибешко око“. Така наблюдателят вижда как влизат и излизат клиентите, а освен това може да следи дали дежурният не хитрува с касовия апарат.
Макграт кимна отново и тръгна през понеделнишкото утро на скокове от десет секунди. Клиентите се мяркаха и изчезваха. Жената зад тезгяха търчеше насам-натам, приемаше поръчки, връщаше дрехи и отбелязваше плащанията. Навън светкавично изникваха и чезнеха автомобили.
— Бързо напред до дванайсет — предложи Милошевич. — Така само си губим времето.
Макграт кимна и направи нещо с дистанционното. Касетата тихо забръмча. Той натисна двата бутона и на екрана изникна кадър от четири следобед.
— Мамка му — изруга Макграт.
Повъртя още два-три пъти напред-назад и накрая се озова на единайсет часа, четирийсет и три минути и петдесет секунди.
— По-близо няма да стигнем — каза той.
Този път задържа пръст върху бутона и белите ивици сняг плъзнаха по екрана една след друга. Сто петдесет и седем кадъра по-късно Макграт спря записа.
— Ето я.
Милошевич и Броган опряха рамо до рамо, за да погледнат отблизо. Холи Джонсън се виждаше в десния край на кадъра. Стоеше отвън на тротоара с патерица в едната ръка и дрехи на закачалки в другата. Дърпаше вратата с един пръст. Цифрите в долния ляв ъгъл сочеха дванайсет часа, десет минути и десет секунди.
— Добре — тихо каза Макграт. — Да видим сега.
Той натисна бутона и Холи прескочи половината път към тезгяха. Дори в неподвижното изображение върху мъгливия сив екран личеше с какво усилие крачи. Макграт отново натисна бутона, снегът отмина и Холи се озова до тезгяха. Десет секунди по-късно корейката стоеше пред нея. След още десет секунди Холи бе вдигнала подгъва на една пола и показваше нещо. Вероятно някое по-сериозно петно. Две минути жените стояха така и в течение на дванайсет кадъра само леко подскачаха насам-натам. После корейката изчезна, дрехите вече ги нямаше върху тезгяха и на пет изображения Холи стоеше сама. Петдесет секунди. На втория кадър вляво зад нея се вмъкна автомобил и остана до тротоара още три кадъра.
После жената се върна с цял наръч дрехи в найлонови пликове. Беше застинала както ги слагаше върху тезгяха. Десет секунди по-късно вече бе откъснала пет етикета от пликовете. След още десет подреждаше до касата другите четири.
— Девет костюма — каза Макграт.
— Нормално — обади се Милошевич. — Пет за работа от понеделник до петък, а четирите сигурно са вечерни, нали?
— Ами почивните дни? — запита Броган. — Може да са пет за работа, два вечерни и два за събота и неделя.
— В почивните дни сигурно ходи по джинси — рече Милошевич. — Джинси и тениска. А после направо ги мята в пералнята.
— Какво значение има, за бога? — прекъсна ги Макграт.
Той натисна бутона и пръстите на корейката увиснаха над клавишите на касовия апарат. Следващите два кадъра показваха как Холи плаща в брой и прибира два-три долара ресто.
— Колко ли й струва всичко това? — зачуди се Броган.
— Девет костюма? Бас ловя, че е над петдесет долара седмично — отвърна Милошевич. — Видях им ценоразписа. Специална обработка, омекотители и тъй нататък.
Следващият кадър показваше как Холи тръгва наляво към изхода. Виждаше се темето на корейката, отиваща в склада. Часът бе точно дванайсет и четвърт. Макграт придърпа стола си още по-напред и сведе лице само на педя от сивия екран.
— Добре — промърмори той. — И накъде си тръгнала, Холи?
Тя държеше с лява ръка деветте почистени костюма. Неловко ги вдигаше нагоре, за да не се влачат по пода. Дясната си ръка бе пъхнала в гривната на патерицата, но не стискаше дръжката. На следващия кадър посягаше с тази ръка да бутне вратата. Макграт отново натисна бутона.
— Господи! — изкрещя той.
Милошевич ахна високо, а Броган застина като ударен. Нямаше и капка съмнение какво виждат. Следващият кадър показваше как някакъв непознат напада Холи Джонсън. Беше висок и широкоплещест. В едната си ръка стискаше патерицата, а в другата дрехите. Никакво съмнение. Бе протегнал ръце, за да изтръгне патерицата и облеклото. Камерата го хващаше идеално през стъклената врата. Тримата агенти впиха погледи в него. В залата се възцари абсолютно мълчание. После Макграт пак натисна бутона. Цифрите в ъгъла прескочиха още десет секунди. Този път и тримата ахнаха едновременно.
Холи Джонсън изведнъж се озова обкръжена от трима мъже. Към високия нападател се бяха присъединили още двама. Той бе преметнал през рамо дрехите и държеше Холи за лакътя. Гледаше право към стъклената врата, сякаш знаеше, че там има камера. Другите двама гледаха Холи.
— Държат я на прицел — изрева Макграт. — Мамка им, вижте ги само.
Той завъртя настройката, докато ивицата снеговалеж изчезна от долния край на екрана и картината се избистри напълно. Ръцете на двамата бяха извити в лактите право напред и се усещаше напрежението на мускулите по раменете им.
— Колата — каза Милошевич. — Ще я пъхнат в колата.
Зад Холи и тримата мъже се виждаше колата, която бе спряла преди четиринайсет кадъра. Просто си стоеше до тротоара. Макграт пак натисна бутона. Ивицата снеговалеж плъзна надолу. Групичката на екрана отскочи три метра назад и настрани, право към колата. Високият, който бе нападнал Холи, се вмъкваше пръв на задната седалка. Един от другите двама блъскаше Холи след него. Вторият отваряше дясната предна врата. През страничното стъкло ясно се виждаше четвърти човек зад волана.
Макграт отново натисна бутона. Снежната ивица тръгна надолу. Улицата бе пуста. От колата нямаше и следа. Сякаш изобщо не бе съществувала.
13
— Трябва да поговорим — каза Холи.
— Ами добре, говори — отвърна Ричър.
Двамата лежаха върху дюшека в полумрачната каросерия. Подскачаха и се люшкаха, но не чак толкова много. Ясно беше, че се движат по магистрала. Тази сутрин, след петнайсет минути бавно каране по прав път, скоростта намаля още повече. Спряха за малко, направиха ляв завой и ускориха нагоре по плавен наклон. После камионетката леко подскочи и още веднъж зави наляво. От онзи момент нататък се движеха непрестанно с около деветдесет километра в час и сякаш никога нямаше да спрат.
Температурата в мрака бавно нарастваше. Ричър бе свалил ризата си. Но тази сутрин камионетката беше изстинала след нощта в обора и Ричър имаше чувството, че докато насрещният вятър ги охлажда, положението ще е поносимо. Лошото щеше да дойде, ако им се наложеше да спрат за по-дълго време. Тогава каросерията щеше да се нагорещи като пещ и отново ги чакаха вчерашните мъки.
Отначало двойният дюшек беше изправен зад стената на кабината, а другият лежеше на пода пред него, оформяйки нещо като диван. Но правият ъгъл между седалка и облегалка се оказа много неудобен. Тогава Ричър издърпа по-малкия дюшек заедно с Холи и свали двойния до него. Сега разполагаха с широко меко легло. Лежаха по гръб под широк ъгъл един към друг, събрали глави, за да могат да разговарят. Подът под тях се полюшваше леко.
— Трябваше да ме послушаш — каза Холи. — Трябваше да избягаш.
Той не отговори.
— Обременяваш ме — продължи тя. — Разбираш ли? Не ми стигат другите грижи, ами и за теб да се тревожа през цялото време.
Той пак не отговори. Лежаха и се люшкаха мълчаливо, Ричър усещаше от косата й аромата на вчерашен шампоан.
