връхчетата на пръстите си и напъна с все сила. Ноктите му се откъснаха един по един. Дъската не помръдна. Тогава той пролази заднишком и се сви в ъгъла. Смучеше окървавените си пръсти и сега цялата му уста бе омазана в червено като на лакомо дете.
Чу стъпки по стълбището. Едър мъж с лека походка. Стъпките спряха пред вратата. Ключалката щракна. Вратата се отвори. Клиентът се втренчи в него. Подпухнало лице с две кръгли червени петна, пламнали високо върху скулите.
— Още си тук — рече той.
Дърводелецът се вцепени. Нямаше сили нито да мръдне, нито да проговори.
— Не успя — рече клиентът.
В стаята настана тишина. Чуваше се само бавното пукане на рамката от греди под лъчите на утринното слънце.
— И какво ще правим сега? — попита клиентът.
Дърводелецът го гледаше тъпо. Без да помръдва. После върху лицето на клиента изгря непринудена, дружелюбна усмивка. Сякаш внезапно се бе изненадал от нещо.
— Ама ти наистина ли си мислеше, че говоря сериозно? — тихо запита той.
Дърводелецът примига. Леко поклати глава, изпълнен с надежда.
— Чуваш ли нещо? — запита клиентът.
Дърводелецът напрегна слух. Чуваше тихото пукане на дървото, далечната песен на горските птици, едва доловимия шепот на въздух в слънчевото утро.
— Значи е било само шега? — запита той.
Грачеше глухо и дрезгаво. Облекчението, надеждата и непоносимият страх притискаха езика му към небцето.
— Слушай — рече клиентът.
Дърводелецът се вслуша. Гредите пукаха, птиците пееха, топлият въздух нашепваше. Не чу нищо друго. Тишина. После чу тихо щракане. И бръмчащ вой. Започна бавно и глухо, после се засили до познатото звънко свистене. Отлично познаваше този звук. Звука на голям моторен трион, който светкавично набира обороти.
— А сега мислиш ли, че говоря сериозно? — изкрещя клиентът.
11
Холи Джонсън бе леко разочарована от преценката на Ричър за стойността на нейния гардероб. Според него излизаше, че има петнайсет-двайсет комплекта облекло за около осем хиляди долара. Всъщност в гардероба й имаше трийсет и четири делови костюма. Бе работила три години на Уолстрийт. Осем хиляди струваха само обувките й. По четиристотин долара даваше за блуза, и то само защото вроденият здрав разум я предпазваше от излишно прахосничество.
Харесваше „Версаче“. Имаше тринайсет от неговите пролетни костюми. Пролетните костюми за Милано можеха да се носят в Чикаго почти цяло лято. През най-лютите августовски жеги понякога се прехвърляше на „Армани“, но през юни, юли, а при хубаво време и през септември оставаше вярна на „Версаче“. Най- много харесваше костюмите с тъмен прасковен цвят, които бе купила през последната си година като брокер. Някаква тайнствена италианска смес от различни коприни. Скроени и ушити от хора, чиито прадеди векове наред са опипвали най-изящните материи. Оглеждат плата, замислят се, после хващат ножицата и изведнъж възникват вълшебни заоблени очертания. Сетне продават костюма, а една брокерка от Уолстрийт го купува и все още го носи след две години, когато вече е агент на ФБР и я отвличат насред оживена чикагска улица. Носи го и осемнайсет часа по-късно след безсънна нощ върху мръсната слама в обора. По това време Версаче едва ли би разпознал собственото си творение.
Рано сутринта тримата похитители се завърнаха с камионетката и я вкараха на заден ход по бетонната пътека. После заключиха обора и изчезнаха. Вероятно бяха прекарали нощта в близката къща. Ричър спа безметежно в своето отделение, прикован за тръбата, докато тя се мяташе насам-натам по мръсната слама и напрегнато мислеше за него.
Отговаряше за живота му. Той бе невинен минувач, отвлечен заради нея. Каквото и да я чакаше, най- напред трябваше да се погрижи за него. Длъжна бе да го стори. Той беше неин товар. И отгоре на всичко лъжеше. Холи бе абсолютно уверена, че не е портиер. Много добре знаеше какъв е. Израсла бе в семейство на военен. Покрай баща си бе живяла из военните бази чак докато постъпи в Йейл. Познаваше армията. И военните. Усещаше ги от пръв поглед. Знаеше, че Ричър е военен. Такъв изглеждаше. Така действаше. Така реагираше. Възможно е някой портиер да разбира от ключалки и да се катери по стените като маймуна, но ако предприеме всичко това, ще го върши колебливо, самонадеяно или дръзко и подобно чувство не може да се прикрие. Не би действал така, сякаш за него тия неща са напълно естествени. Ричър беше тих, сдържан мъж. Спокоен, пъргав и очевидно обучен да проявява свръхестествено самообладание. Вероятно бе с десетина години по-възрастен от нея, но още нямаше четирийсет. Висок около метър и деветдесет и три, здрава мускулатура, тежък към сто килограма, сини очи, оредяваща руса коса. По фигура ставаше за портиер, пък и на тази възраст можеше да е опитал какво ли не; сто на сто обаче беше военен. Военен, който се представя за портиер. Но защо?
Холи нямаше представа. Лежеше сама с тревожните мисли и го слушаше как диша спокойно на десетина крачки от нея. Все едно, портиер или военен, по-възрастен или не, тя бе длъжна да го опази. Цяла нощ не можа да мигне. Размишляваше, а и коляното не й даваше мира. Към осем и половина чу как Рйчър се събуди. Не издаде никакъв звук, само дишането му се промени едва доловимо.
— Добро утро, Ричър — подвикна тя.
— Добро утро, Холи — рече той. — Връщат се.
Беше тихо, но след минута-две отвън долетяха стъпки. Катери се като маймуна и чува като прилеп, помисли Холи. Ама че портиер.
— Добре ли си? — запита Ричър.
Тя не отговори. Нейна работа бе да се грижи за него, а не обратното. Резето отвън изскърца. Вратата застърга, отвори се и в обора нахлу светлина. За миг Холи зърна пусто зелено поле. Може би Пенсилвания, помисли си тя. Тримата похитители влязоха и затвориха вратата.
— Ставай, кучко — заповяда водачът.
Тя не помръдна. Обзе я непреодолимо желание да не се връща в камионетката. Вътре бе прекалено мрачно, задушно и неудобно. Не знаеше дали ще издържи още един ден люшкане, тръскане и най-вече пълно неведение къде, по дяволите, я водят, при кого и защо. Тя инстинктивно впи пръсти в металния парапет и напрегна ръка, сякаш се готвеше за схватка. Водачът спокойно извади глока. Погледна я отвисоко.
— Можем да го направим по два начина — рече той. — По лесния и по грубия.
Тя не отговори. Седеше на сламата и здраво стискаше стоманената тръба. Грозният шофьор направи три крачки напред и с тъничка усмивка отново се вторачи в гърдите й. Холи изведнъж се почувства разголена и потръпна от погнуса.
— Избирай, кучко — каза водачът.
Холи чу как Ричър се размърда в своето отделение.
— Не, вие избирайте — високо отвърна той. — Всичко е въпрос на взаимност. Трябва да си сътрудничим, нали така? Щом искате да се върнем в камионетката, нека поне да има защо.
Говореше спокойно и бавно. Холи се озърна към него. Видя го как седи срещу заредения пистолет — окован, без оръжие, напълно безпомощен във всяко едно отношение пред тримата враждебни мъже.
— Искаме закуска — каза Ричър. — Препечени филийки с конфитюр. И кафе, но да не е като снощната помия, бива ли? Аз много държа на доброто кафе. Запомнете това. И сложете в колата два дюшека. Единият двоен, другият персон и половина. Нагласете ги като диван. Тогава ще влезем.
Настана пълно мълчание. Холи гледаше ту единия, ту другия. Ричър се взираше нагоре към водача спокойно и безметежно. Сините му очи не трепваха. Водачът го гледаше отвисоко. Напрежението наоколо се сгъстяваше. Шофьорът бе откъснал очи от нея и също гледаше Ричър. После водачът рязко се завъртя, кимна на другите и ги изведе. Резето щракна зад тях.
— Обичаш ли препечени филийки? — запита Ричър.
