— Но ходеше пеш, така ли? — запита Макграт.
— Точно така — потвърди Милошевич. — Винаги пеш. Връщаше се с осем или девет закачалки. Значи можем да предположим, че ателието е наблизо.
Броган кимна. Усмихна се. Вече имаха някаква нишка. Той грабна телефонния справочник и отвори на буква „Х“.
— В какъв кръг да търсим? — запита той.
Макграт сви рамене.
— Двайсет минути дотам, още двайсет обратно. Горе-долу това е максимумът, нали? С оная патерица не ми се вярва да мине повече от половин километър за двайсет минути. Куца здравата. Хайде, да речем седемстотин метра около сградата. Какво ще излезе?
Броган взе картата на Чикаго. Разпери палец и показалец вместо пергел. Раздалечи ги на около седемстотин метра според мащаба В долния край на картата. Описа кръг из гъсталака от улици. После взе да прелиства справочника, като надничаше в картата и отбелязваше с молив ателиетата. Накрая ги преброи.
— Двайсет и едно — заяви той.
Макграт се вторачи в него.
— Двайсет и едно? Сигурен ли си?
Броган кимна. Побутна към него справочника по лакираната повърхност на масата.
— Двайсет и едно. Явно в тоя град хората страшно си падат по чистите дрехи.
— Добре — каза Макграт. — Двайсет и един пункта. На работа, момчета.
Броган взе десет адреса, а Милошевич единайсет. Макграт им даде по една увеличена цветна фотография от досието на Холи Джонсън. После им кимна да вървят и зачака в креслото си на председателското място, близо до телефоните. Седеше прегърбен, гледаше в пустотата, пушеше и тревожно потропваше с тъпия край на молива.
Младежът чу неясни звуци навън много по-рано, отколкото бе очаквал. Нямаше нито часовник, нито прозорци, но твърдо смяташе, че утрото е още далеч. Със сигурност трябваше да му остава поне час. Може би два. И все пак чуваше шум. По улицата вървяха хора. Той затаи дъх и се вслуша. Минувачите бяха трима или четирима. Отново огледа стаята. Вцепенен от колебание. Би трябвало да блъска и рита новите чамови дъски. Знаеше го. Но не вършеше нищо. Защото знаеше, че е безнадеждно и усещаше дълбоко в душата си, че трябва да пази тишина. Това се превърна в сигурност. В убеждение. Ако мълчеше, можеше и да не го закачат. Можеше да забравят, че е вътре.
Търсеното ателие се оказа седмо от единайсетте в списъка на Милошевич. В осем без двайсет сутринта тъкмо започваше работа. Беше малко, но елегантно и без съмнение гонеше по-висока цел от евтиния костюм на средния чиновник. На големи табла по стените се рекламираха всевъзможни видове специална обработка и допълнителни услуги за редовни клиенти. С приемането се занимаваше млада корейка. Милошевич й показа служебната си значка и сложи върху тезгяха пред нея снимката на Холи.
— Познавате ли тази жена? — запита той.
Корейката огледа снимката любезно и съсредоточено, с ръце зад гърба.
— Разбира се — каза тя. — Това е мис Джонсън, идва всеки понеделник.
Милошевич пристъпи плътно до тезгяха. Приведе се към жената.
— Идвала ли е вчера?
Жената се позамисли и кимна.
— Разбира се. Както ви казах, тя идва всеки понеделник.
— По кое време?
— През обедната почивка — каза жената. — Винаги по едно и също време.
— Около дванайсет? — настоя Милошевич. — Горе-долу до дванайсет и половина?
— Разбира се. Всеки понеделник през обедната почивка.
— Добре, да поговорим за вчера — рече Милошевич. — Какво стана?
Жената сви рамене.
— Нищо. Дойде, взе си дрехите, плати и остави други дрехи за чистене.
— Имаше ли и друг човек с нея?
— Нямаше — каза жената. — Винаги идва сама.
— Накъде тръгна? — запита Милошевич.
Жената посочи към сградата на ФБР.
— Оттам дойде.
— Не питам откъде е дошла — каза Милошевич. — Накъде тръгна, когато излезе?
Жената помълча.
— Не видях — призна тя. — Отнесох дрехите в склада. Чух вратата да се отваря, но не видях накъде е тръгнала.
— Значи просто грабнахте дрехите? — рече Милошевич. — И хукнахте към склада още преди да е излязла?
Жената се запъна, сякаш я обвиняваха в нещо ужасно неприлично.
— Не хукнах — уточни тя. — Мис Джонсън вървеше бавно. Имаше болен крак, сигурно знаете. Не исках да я зяпам. Мислех си, че това ще я притесни. Отнесох дрехите в склада, за да не сметне, че я гледам.
Милошевич кимна, отметна глава и въздъхна към тавана. Високо над тезгяха зърна видеокамера.
— Какво е това? — попита той.
Корейката се завъртя и погледна нагоре.
— Мерки за безопасност. От застрахователната компания казаха, че трябвало да я монтираме.
— Работи ли?
— Разбира се, че работи. От компанията казаха, че така трябва.
— През цялото време? — настоя Милошевич.
Жената кимна и се изкиска.
— Ами разбира се. И сега работи. Сигурно вече ви има на лентата.
Милошевич погледна часовника си.
— Трябва ми вчерашната лента. Незабавно.
Жената се сепна. Милошевич отново измъкна служебната значка.
— Това е разследване на ФБР — заяви той. — Важна правителствена задача. Трябва да взема лентата още сега, разбрахте ли?
Жената кимна и му направи знак да изчака. Мина през една врата в дъното на ателието. След няколко минути се върна сред полъх от химикали с видеокасета в ръката.
— Само ми я върнете, бива ли? — рече тя. — От застрахователната компания казаха, че трябвало да ги пазим цял месец.
Милошевич хукна обратно и към осем и половина залата на третия етаж отново гъмжеше от техници, които включваха стандартен видеокасетофон към мониторите по дългата маса. Възникнаха проблеми с някакъв изгорял предпазител, после пък кабелът се оказа къс и трябваше да бутнат един от компютрите към средата на масата, за да се премести видеото. Най-сетне старшият техник подаде на Макграт дистанционното управление и кимна.
— Готово, шефе.
Макграт отпрати техниците и тримата агенти приведоха глави към екраните, очаквайки да тръгне картината. Екраните гледаха към стъклената стена и тримата бяха й обърнали гръб. Но в този ранен час това не смущаваше никого, защото яркото утринно слънце огряваше другата страна на сградата.
Същото слънце изгряваше в ясното утро над бялата сграда на две хиляди седемстотин трийсет и девет километра от Чикаго. Младежът знаеше, че е изгряло. Чуваше тихото пукане на затоплената рамка от стари греди. Чуваше приглушени гласове отвън и малко по-долу, на нивото на улицата. Гласовете на хора, пристъпващи в новия ден.
Вече нямаше нокти. Бе открил тесен процеп между две дъски, заковани малко по-хлабаво. Пъхна в него
