Холи нямаше сили да отговори.
— Като дойдат, върни ги — рече той. — Поискай нови. Кажи, че са недопечени, прегорели или нещо такова.
— Какви ги вършиш, дявол да те вземе? — запита тя.
— Психология — обясни Ричър. — Трябва да им покажем кой командва тук. Много е важно в подобна ситуация.
Тя го гледаше смаяно.
— Просто слушай какво ти казвам — спокойно добави той.
И тя го послуша. Плашливият донесе филийките. Бяха препечени почти идеално, но Холи не ги прие. Хвърли им един презрителен поглед, сякаш виждаше калпав счетоводен отчет, и заяви, че са твърде препечени. Едва се крепеше на един крак и изглеждаше ужасно в костюмчето от „Версаче“, омазано цялото с тор, но намери сили да стресне противника със снизходителното си високомерие. Той изтича обратно към кухнята да препече нови филийки.
Този път донесе и кана силно кафе. Седнали на шест метра един от друг, Холи и Ричър закусиха, подрънквайки с веригите, докато останалите двама мъкнеха към пикапа дюшеци. Единият двоен, другият персон и половина. Наместиха ги под прав ъгъл един към друг в дъното на каросерията, зад кабината. Холи гледаше и се чувстваше далеч по-добре, отколкото преди малко. После изведнъж осъзна накъде бие психологията на Ричър. Не само към тримата похитители, но и към нея. Ричър не искаше тя да влиза в двубой. Защото щеше да го загуби. Бе поел огромен риск, за да предотврати безнадеждния сблъсък. Това я изуми. Напълно. Мина й замаяна мисъл: за бога, тоя тип преобръща всичко с главата надолу. Иска да се грижи за мен.
— Бихте ли ни казали имената си? — спокойно запита Ричър. — Щом ще бъдем заедно известно време, нека поне да проявим добро възпитание.
Холи видя как водачът се вгледа в него. Без да отговори.
— Вече видяхме лицата ви — каза Ричър. — Тъй че от имената нищо не губите. Щом е тъй, защо да не се държим човешки?
Водачът се позамисли и кимна.
— Лоудър — рече той.
Плашливият дребосък пристъпи от крак на крак.
— Стиви.
Ричър кимна. Грозният шофьор изведнъж усети, че всички гледат към него. Наведе глава.
— Не си казвам името — заяви той. — Откъде накъде?
— И да се разберем още отсега — добави Лоудър. — Възпитание и симпатия са съвсем различни неща, ясно ли е?
Холи го видя как се прицели с глока в главата на Ричър и за дълго остана така. Лицето му беше безизразно. Съвсем различни неща. Ричър кимна. Бавно и предпазливо. Двамата оставиха върху сламата чиниите и канчетата, после Лоудър отключи веригите. Излязоха на централната пътека. Под прицела на двата глока и пушката. Грозният шофьор се хилеше. Ричър го погледна право в очите, после се наведе и вдигна Холи като перце. Пренесе я до камионетката. Лекичко я остави вътре. Двамата пропълзяха към импровизирания диван. Настаниха се.
Задната врата се затръшна и ключалката щракна. Холи чу как се отваря портата на обора. Двигателят закашля и набра обороти. Излязоха навън и заподскачаха по неравното отклонение. След около сто и петдесет метра завиха надясно. Сетне продължиха за петнайсет минути право напред, с постоянна скорост.
— Не сме в Пенсилвания — каза Холи. — Пътищата са прекалено прави. И равни.
Ричър сви рамене в полумрака.
— Не ни сложиха обаче белезници — рече той. — Психология.
12
— Туй пък какво е? — възкликна старши агент Макграт.
Той вдигна дистанционното управление и пренави лентата. После пак включи и отново се вгледа. Но не видя нищо. По екрана се мятаха за части от секундата неясни картинки сред плътен снеговалеж.
— Какво става, по дяволите? — отново запита той.
Броган се приведе до него и поклати глава. Милошевич също застана до тях. Беше донесъл тази лента и се чувстваше лично отговорен за нея. Макграт пак върна записа и опита още веднъж. Със същия резултат. По екрана само примигваха мътни, разпокъсани образи.
— Докарайте онзи проклет техник — изрева той.
Милошевич вдигна телефона на ъгловата масичка до кафеварката. Обади се на горния етаж, където бяха техническите отдели. След минута старшият техник дотича в залата. Тонът на Милошевич му бе подсказал красноречиво, че е в негов интерес да побърза.
— Гадният запис не ще да тръгне — осведоми го Макграт.
Техникът пое дистанционното управление с присъщата за всички техничари смесица от колебание и самоувереност. По принцип сложната апаратура не ги плаши, но всеки отделен модел си има тънкости, особено когато става дума за нещо толкова банално и калпаво като домашен видеокасетофон. Той огледа бутоните и рязко натисна с палец. С тихо бръмчене лентата се върна назад. Техникът включи на възпроизвеждане и се загледа в хаоса от примигващи образи и бели искри.
— Можеш ли да го оправиш? — запита Макграт.
Техникът изключи и пак пренави касетата. Поклати глава.
— Няма нищо за оправяне — каза той. — Така и трябва да бъде. Типичен евтин модел охранителна видеокамера. Записва стоп кадри, вероятно по един на всеки десет секунди. Нищо повече. Като серия снимки.
— Защо? — запита Макграт.
— Просто и евтино — обясни техникът. — Така на една касета може да се запише цял ден. Иначе излиза по-скъпо и трябва на всеки три часа да сменяш касетата. Ако белята стане за повече от десет секунди, образът на извършителя ще е записан поне веднъж.
— Добре — нетърпеливо го прекъсна Макграт. — И как да го използваме?
Този път техникът си послужи с два пръста. Включи и в същото време натисна бутона за спиране. Върху екрана изникна съвършено ясно и неподвижно изображение на празното ателие. В долния ляв ъгъл бе изписана вчерашната дата и часът — седем и половина сутринта. Техникът подаде дистанционното на Макграт и посочи един малък бутон.
— Виждате ли това? То е за възпроизвеждане кадър по кадър. Щом го натиснете, прехвърля на следващото изображение. Използват го най-вече при запис на спортни срещи, нали разбирате? Например хокей. Да видят как шайбата влиза в мрежата. Или за порно. Да гледа кой каквото му душа иска. Само че в нашия случай другият кадър идва след десет секунди. Като серия снимки, нали така?
Макграт малко се успокои и кимна.
— А защо записът е черно-бял? — запита той.
— Евтина камера — обясни техникът. — Цялата система е евтина. Монтират ги само защото така настояват застрахователните компании.
Той подаде дистанционното на Макграт, отправи се към вратата и подхвърли през рамо:
— Ако ви потрябвам пак, обадете се.
Никой не му отговори, защото и тримата се взираха в екрана, на който Макграт вече бе започнал да преглежда записа. При всяко натискане на бутона през екрана минаваше широка ивица снеговалеж и се разкриваше нов кадър — все същото ателие, същият ъгъл и същата сива картина, но цифрите в долния ляв ъгъл прескачаха десет секунди напред. На третото изображение зад тезгяха стоеше жена. Милошевич докосна екрана с пръст.
— С тази жена разговарях, — каза той.
Макграт кимна.
