Каза го прекалено бързо. Ричър усети, че знае.
— Ти им трябваш, нали? — каза той. — Или лично ти, или който и да било агент. Колко агенти има във ФБР?
— В Бюрото работят двайсет и пет хиляди души. От тях десет хиляди са агенти.
— Добре. Значи са търсили точно теб. Едно на десет хиляди е прекалено голяма случайност. Не са действали напосоки.
Тя извърна глава. Той я погледна.
— Защо, Холи?
Тя сви рамене и поклати глава.
— Не знам.
Пак избърза. Той продължаваше да я гледа. Говореше уверено, но в гласа й отчетливо се усещаше нотка на предизвикателство и вина.
— Не знам — повтори тя. — Мога само да предполагам, че са ме взели за някоя друга от службата.
Ричър се разсмя и завъртя глава към нея. Кичур коса докосна лицето му.
— Шегуваш се, Холи Джонсън. Не си жена, дето може да бъде взета за някоя друга. Държали са те под наблюдение три седмици. Все са научили това-онова.
Без да го поглежда, тя се усмихна иронично към ламаринения покрив.
— Незабравима до сетния час, а? Де да беше така.
— Съмняваш ли се? Ти си най-привлекателната жена, която виждам за тази седмица.
— Браво бе, Ричър! — възкликна тя. — Днес е вторник. Срещнахме се в понеделник. Голям комплимент, няма що.
— Нищо де, важно е намерението — рече той.
Тя се изправи от кръста нагоре, сякаш правеше гимнастическо упражнение. С две ръце измести крака си и се подпря на лакът.
— Още нищо не знам за теб.
Той я погледна. Сви рамене.
— Ако нещо те интересува, питай. Аз съм за свободната информация.
— Добре — каза тя. — Ето първия въпрос: кой си ти, дявол да те вземе?
Той пак сви рамене и се усмихна.
— Джак Ричър. Без средно име, възраст трийсет и седем години и осем месеца, ерген, портиер в един чикагски клуб.
— Дрън-дрън.
— Дрън-дрън? — повтори той. — Кое по-точно? Името, възрастта, семейното положение или професията?
— Професията — заяви тя. — Не си никакъв портиер.
— Тъй ли? Какъв съм тогава?
— Военен. Бил си в армията.
— Така значи!
— Очевидно е — каза тя. — Баща ми е в армията. Цял живот съм обикаляла военните бази. До осемнайсетгодишна възраст не бях виждала цивилен. Знам как изглеждат военните. Знам как действат. И почти бях уверена, че си от тях. А като си свали ризата, го разбрах със сигурност.
Ричър се ухили.
— Защо? Да не би тъй просташки да постъпват само войниците?
Холи го изгледа с широка усмивка. Поклати глава. Косата й се разпиля. Тя изви пръст като бяла кукичка и прибра кичура зад ухото си.
— Белегът на корема ти. Ония ужасни шевове. От сто километра си личи, че ги е правил военен хирург. В някоя полева болница за минута и половина. Ако цивилен хирург направи такива шевове, моментално отива на съд за лекарска некомпетентност.
Ричър плъзна пръст по сбръчканата кожа. Шевовете напомняха карта на голям железопътен възел.
— Зает беше човекът — каза той. — Според мен свърши чудесна работа с оглед на обстоятелствата. Бяхме в Бейрут. Водеха ме към най-леките случаи. Нямаше друга опасност, освен да ми изтече кръвта.
— Значи не бъркам? — рече Холи. — Ти си военен.
Ричър пак се усмихна и поклати глава.
— Портиер съм. Казах ти вече. Един клуб в южните предградия. Само блусове свирят. Трябва някой път да наминеш. Туристическите заведения изобщо не могат да се сравняват с него.
Тя огледа огромния белег, после лицето му. Прехапа устни и бавно поклати глава. Ричър кимна, сякаш правеше голяма отстъпка.
— Бях военен. Напуснах преди четиринайсет месеца.
— В какви войски беше?
— Военна полиция.
Холи направи шеговита гримаса.
— От лоши по-лоши. Никой не ви обича.
— На мен ли го разправяш? — каза Ричър.
— Това обяснява много неща — рече тя. — Вие там преминавате цял куп специални курсове. Май наистина знаеш как да се справяш. Трябваше да ми кажеш, по дяволите. А не сега да се извинявам за глупостите, дето ти ги надрънках.
Той не отговори.
— Къде си служил? — запита Холи.
— По цял свят. Европа, Далечния изток, Близкия изток. Понякога изобщо не знаех къде съм попаднал.
— Чин?
— Майор.
— Медали?
Ричър сви рамене.
— Имам цял куп от тия боклуци. Нали знаеш как става. Медали за участие в бойни действия плюс „Сребърна звезда“, две бронзови, „Пурпурно сърце“ заради Бейрут, отличия от кампаниите в Панама и Гренада, „Пустинен щит“, „Пустинна буря“…
— „Сребърна звезда“? — повтори тя. — За какво?
— Бейрут. Измъкнах няколко момчета от един бункер.
— И тогава са те ранили? От това ли са белегът и „Пурпурното сърце“?
— Бях вече ранен — каза той. — Още преди да вляза. Май това най-много ги впечатли.
— Герой значи?
Той се усмихна и поклати глава.
— Дума да не става. Нищо не усетих. Не мислех. Бях в шок. Чак след това разбрах. Ако знаех, сигурно щях да припадна. Червата ми висяха навън. Ужасно изглеждаха. Тъмнорозови и някак лепкави.
Холи помълча. Двигателят продължаваше да бучи. Още трийсет километра. На север, юг или запад. Може би.
— Колко време си служил? — запита тя.
— Цял живот. Баща ми беше офицер от морската пехота, изкара до пенсия. Оженил се за французойка в Корея. Аз съм роден в Берлин. За пръв път видях Щатите чак когато навърших девет години. И след пет минути отпрашихме за Филипините. Обикаляхме целия свят. Най-дълго съм стоял на едно място в „Уест Пойнт“ — четири години. После постъпих в армията и всичко се завъртя отначало. По цял свят.
— Къде са роднините ти сега?
— Мъртви са — каза той. — Старият умря… кога беше? Май преди десет години. Майка ми живя още две. Сложих в ковчега й „Сребърната звезда“. Всъщност тя ми я спечели. Все ми казваше: върши каквото трябва. По хиляда пъти на ден със силен френски акцент.
— Братя и сестри? — запита тя.
— Имах брат. Умря миналата година. Доколкото знам, аз съм последният Ричър на този свят.
— Кога напусна армията?
