Дупките в покрива бяха объркали уравнението. Сега разчиташе само на точните сметки. Общо около хиляда и двеста километра от Чикаго, при това не на изток. Оставаха твърде много възможности. Той започна да кръжи по картата в главата си. Можеше да са в Джорджия, Алабама, Мисисипи. Или в Тексас, Оклахома, югозападния ъгъл на Канзас. На запад едва ли бяха стигнали по-далече. Там мислената карта на Ричър започваше да покафенява край източните планински склонове, а камионетката все още не бе започнала да се изкачва. Можеше и да са в Небраска или Южна Дакота. Може би щеше да мине покрай Маунт Ръшмор за втори път през живота си. Можеше да са отминали Минеаполис и да навлизат в Северна Дакота. С две думи — можеха да са навсякъде по огромната дъга, описана през континента на хиляда и двеста километра от Чикаго.
Светлината, която навлизаше през дупчиците, бе помръкнала от часове, когато камионетката най-сетне намали скоростта и отби надясно. Изкачи се нагоре по някаква рампа. Холи се размърда и обърна глава. Погледна Ричър в очите. Въпросително. Ричър сви рамене и зачака. Колата спря за момент и свърна надясно. Продължи известно време по прав път, после наляво, надясно и пак направо, вече по-бавно. Ричър се надигна и потърси ризата си. Навлече я, разкършвайки рамене. Холи седна.
— Още едно скривалище — каза тя. — Добре са планирали операцията, Ричър.
Този път бяха в конеферма. Камионетката дълго подскача по неравен път и накрая зави. Върна назад. Ричър чу как един от тримата излиза. Дясната врата се затръшна. Колата се люшна назад и навлезе в някаква сграда. Ричър чу кънтежа на ауспуха. Холи усети мирис на коне. Двигателят заглъхна. Другите двама слязоха. Ричър чу как и тримата се събират отзад. Ключът се плъзна в ключалката. Вратата се открехна. Пушката надникна през процепа. Вече не сочеше нагоре, а право напред.
— Вън — подвикна Лоудър. — Първо кучката. Сама.
Холи застина. После погледна Ричър, сви рамене и пролази по дюшека. Вратата се отвори широко и два чифта ръце я издърпаха грубо навън. Появи се шофьорът, насочил пушката право срещу Ричър.
— Хайде, направи нещо, тъпако — каза той. — По дяволите, дай ми само някакъв повод.
Ричър се втренчи в него. Изчака пет дълги минути. После пушката рязко мръдна настрани. До нея се появи пистолет. Лоудър направи знак. Ричър бавно пропълзя напред към двете дула. Лоудър се приведе навътре и щракна около китката му гривната на белезници. Заключи другата гривна и пъхна през нея верига. После го издърпа навън. Намираха се в конюшня. Сградата беше дървена. Много по-малка от снощния обор. Много по-стара. Създадена от съвсем друго поколение земеделци. Покрай централния коридор имаше две редици отделения. Подът беше от нещо като калдъръм. Обрасъл със зелен мъх.
Коридорът беше достатъчно широк за коне, но не и за камионетката. Тя стоеше почти на самия вход. Ричър зърна около нея правоъгълна рамка от небе. Бездънно, мрачно небе. Можеха да се намират където и да било. Поведоха го като кон по калдъръма. Лоудър държеше веригата. Стиви крачеше плътно до Ричър. Не отлепяше дулото на глока си от слепоочието му. Шофьорът вървеше отзад, притиснал пушката към кръста на Ричър. При всяка крачка го мушкаше в бъбрека. Спряха пред крайното отделение, най-далеч от вратата. Холи вече бе окована отсреща. На дясната й китка имаше белезници, закрепени с верига за масивна желязна халка, стърчаща от задната стена на конюшнята.
Двамата въоръжени се отдръпнаха в широка дъга и Лоудър блъсна Ричър в отделението. Отключи свободната гривна. Преметна веригата през железния пръстен на стената в дъното, намота я втори път и отново я закопча за белезниците. Подръпна няколко пъти, за да се увери, че е стабилна.
— Дюшеците — каза Ричър. — Донесете ни дюшеците от колата.
Лоудър поклати глава, но шофьорът се усмихна и кимна.
— Бива — каза той. — Добра идея, тъпако.
Вмъкна се в камионетката и издърпа по-малкия дюшек. Пренесе го по прохода и го метна в отделението на Холи. Намести го с един-два ритника.
— Кучката ще получи дюшек — рече той. — Ти не.
Избухна в смях и другите взеха да му пригласят. Тръгнаха обратно по коридора. Шофьорът изкара камионетката. Тежката порта изскърца и се затвори зад нея. Ричър чу как отвън върху куките падна тежка греда, после се раздаде дрънчене на верига и катинар. Той погледна Холи. После наведе очи към влажния каменен под.
Ричър клечеше свит между дървените стени в най-далечния ъгъл на отделението. Чакаше тримата да се върнат с вечерята. Те дойдоха след час. С единия глок и пушката. И с едно тенекиено канче. Носеше го Стиви. След като влязоха, шофьорът взе канчето и го подаде на Холи. Постоя малко с похотлива усмивка, после се обърна към Ричър. Насочи пушката срещу него.
— Кучката ще яде. Ти няма.
Ричър не се изправи. Само сви рамене в полумрака.
— Голяма загуба, но все ще я преживея някак.
Никой от двамата не отговори. Просто си тръгнаха. Затвориха тежката дървена врата. Наместиха гредата и заключиха с веригата. Когато чу стъпките им да заглъхват в далечината, Ричър се обърна към Холи.
— Какво е?
Тя сви рамене отдалеч.
— Някаква рядка яхния. Или може би гъста супа. Или едното, или другото. Искаш ли малко?
— Дадоха ли ти вилица? — запита той.
— Не, само лъжица.
— Мамка му — изруга Ричър. — Нищо не мога да направя с тая проклета лъжица.
— Искаш ли малко? — повтори тя.
— Можеш ли да ме достигнеш?
Тя хапна набързо, после се протегна напред. С една ръка изпъваше веригата до предел, с другата буташе канчето по пода. После се извъртя и със здравия си крак го изтласка още по-напред по камъните. Ричър пропълзя с краката напред, докъдето му позволяваше веригата. Имаше чувството, че ако се протегне, ще успее да закачи канчето с крак и да го издърпа към себе си. Но това се оказа безнадеждна работа. Беше висок метър и деветдесет и три, армейските шивачи не бяха виждали по-дълги ръце от неговите, въпреки всичко обаче не му достигаше повече от метър. Двамата с Холи се бяха изпънали един към друг точно по права линия, доколкото им позволяваха веригите, но канчето си оставаше недостижимо.
— Зарежи — каза той. — Прибери го, докато можеш.
Холи закачи канчето с крак и го придърпа обратно.
— Съжалявам — каза тя. — Няма как, ще стоиш гладен.
— Все ще го преживея някак — отвърна той. — И бездруго сигурно е ужасно.
— Така си е — потвърди тя. — Пълен боклук. Има вкус на кучешка храна.
Ричър й се усмихна в тъмното. Чудеше се дали казва истината, или просто се мъчи да го успокои, защото все още се тревожи за него.
С виновна усмивка Холи легна върху дюшека и спокойно заспа, но Ричър остана буден. Не заради каменния под. Вярно, подът беше корав, студен и влажен. Облите камъни му убиваха ужасно. Но не това го държеше буден. Той очакваше нещо. Отмерваше в главата си секунда подир секунда и чакаше. Предполагаше, че ще стане след около три, може би четири часа. Дълбоко в малките часове, когато се изчерпва търпението и съпротивата е най-слаба.
Очакването бе дълго. Тази негова тринайсет хиляди седемстотин шейсет и първа нощ слезе ниско в най-долната третина на класацията. Лежеше буден и чакаше да се случи нещо. Нещо лошо. Много лошо. Нещо, което може би нямаше как да предотврати. Без съмнение то наближаваше. Сигурен беше в това. Бе забелязал признаците. Лежеше, чакаше го и отмяташе минутите в главата си. Три часа, може би четири.
То се случи след три часа и трийсет и четири минути. Безименният шофьор се върна в конюшнята. Съвсем буден и сам. Ричър чу тихите му стъпки по пътеката отвън. Чу тракането на веригата и катинара. Чу го как вдига тежката греда от скобите. Вратата на конюшнята се отвори. На пода легна ивица ярка лунна
