— Добре, извинявай — каза тя. — Съжалявам.
Онзи радостно кимна.
— Опиши ми бельото си. Много подробно.
Тя сви рамене. Извърна лице и заговори на дъсчената стена.
— Сутиен и бикини. От специален бутик. Тъмен прасковен цвят.
— Секси ли са? — запита шофьорът.
Тя отново сви рамене с печално движение, сякаш вече знаеше какъв ще е следващият въпрос.
— Мисля, че да.
— Искаш ли да ми ги покажеш? — рече онзи.
— Не.
Шофьорът пристъпи крачка напред.
— Значи искаш още един ритник?
Тя мълчеше. Шофьорът пак вдигна ръка зад ухото си.
— Не те чувам, кучко.
— Какъв беше въпросът? — измънка Холи.
— Искаш ли още един ритник?
Холи поклати глава.
— Не — повтори тя.
— Добре. Покажи ми бельото си и няма да те ритам.
Той вдигна крак. Холи вдигна ръка. Към горното копче на костюма. Ричър я гледаше. Горната част на костюма имаше пет копчета. С огромно усилие на волята Ричър се опита да й внуши, че трябва да разкопчае всяко от тях ритмично и бавно. Нуждаеше се от това. То бе изключително важно. Умоляваше я наум: ритмично и бавно, Холи. Сграбчи веригата с две ръце. На метър и двайсет от мястото, където минаваше през желязната халка на стената. Стегна ръце около нея.
Холи разкопча първото копче. Ричър преброи мислено: едно. Шофьорът се ухили отгоре. Тя разкопча второто копче. Ричър преброи: две. Ръката й плъзна надолу към третото копче. Ричър се обърна с лице към задната стена на своето отделение и дълбоко пое дъх. Извъртя глава и погледна през рамо. Холи разкопча третото копче. Гърдите й изхвръкнаха навън. Сутиен в тъмен прасковен цвят. Дантелен и много секси. Шофьорът пристъпи от крак на крак. Ричър преброи: три. Изтласка въздуха от дробовете си докрай. Ръката на Холи плъзна надолу към четвъртото копче. Ричър пое дъх както никога през живота си. Стегна пръсти около веригата, докато кокалчетата побеляха. Холи разкопча четвъртото копче. Ричър преброи: четири. Ръката й плъзна надолу. Поколеба се за миг. Изчака. Разкопча петото копче. Сакото се разтвори. Шофьорът зяпна и издаде тих, гърлен звук. Ричър се отхвърли назад и заби крак в стената. Точно под желязната халка. Заднишком стовари върху веригата цялата си тежест — сто килограма нагнетена ярост, избухнала изведнъж с цяла сила в неговия ритник. От стената изригна облак влажни трески. Старите дъски се процепиха. Болтовете изхвръкнаха от дървото. Ричър отскочи назад. Преметна се и падна на крака, а веригата се мяташе и фучеше свирепо зад него.
— Пет! — изрева той.
Сграбчи шофьора за ръката и го метна в своето отделение. Запокити го към стената. Онзи се блъсна в нея и провисна като строшена кукла. Залитна напред и Ричър го ритна в корема. Шофьорът се сгъна във въздуха, нозете му се отлепиха от земята и той грохна по очи на калдъръма. Ричър събра двата края на веригата и я завъртя из въздуха. Насочи убийственото желязо към главата на врага като грамаден метален камшик. Центробежната сила тласна халката напред като средновековно оръжие. Но в последната секунда Ричър размисли. Отклони веригата от траекторията и я остави да се стовари на каменния под сред облак искри. Сграбчи шофьора с една ръка за яката, а с другата за косата. Вдигна го и го пренесе през пътеката към дюшека на Холи. Заби грозното му лице в меката подложка и го натисна надолу до задушаване. Онзи риташе и се мяташе, но Ричър просто положи огромната си длан върху тила му и търпеливо зачака кога ще умре.
Холи гледаше трупа с разширени очи, а Ричър седеше задъхан до нея. Чувстваше се омекнал и изтощен след експлозивното усилие, с което бе изтръгнал желязната халка от стената. Сякаш в една част от секундата бе вложил физическото напрежение на цял живот. Във вените му кипеше огромно количество адреналин. Часовникът в главата му бе избухнал и спрял. Нямаше представа от колко време седят така. Най-сетне той се опомни и с усилие се изправи на крака. Отмъкна трупа настрани и го остави далеч в коридора, близо до отворената врата. После бавно се върна назад и клекна до Холи. Пръстите му бяха посинели от отчаяната хватка около веригата, но той ги застави да бъдат нежни. Закопча всички копчета едно по едно, от долу на горе. Тя дишаше бързо и задавено. После метна ръце около шията му и се вкопчи в него. Той усети как нейният дъх леко засмуква и отпуска ризата му.
Дълго стояха прегърнати. Той усети как яростта я напуска. Разделиха се и поседяха един до друг на дюшека, загледани в полумрака. Холи се завъртя и леко положи малката си ръка върху неговата.
— Сега май съм ти задължена — каза тя.
Ричър само сви рамене.
— Беше ми много приятно. Хей, истината ти казвам.
— Наистина ми трябваше помощ — тихо изрече тя. — Досега се залъгвах.
— Глупости, Холи — сърдечно отвърна той. — На всеки му трябва помощ от време на време. Недей да се упрекваш. Ако беше във форма, щеше да го претрепеш. Видях те. Без малко да успееш само с една ръка и един крак. Единствено коляното ти попречи. С такава болка просто нямаше шанс. Повярвай ми, знам какво е. След Бейрут почти цяла година не бих посмял да се бия и с пеленаче.
Тя се усмихна леко и стисна ръката му. Часовникът отново бе заработил. Утрото наближаваше.
18
В сряда сутрин, седем и двайсет източно време, генерал Джонсън излезе от Пентагона. Беше облечен цивилно, с лек официален костюм, и вървеше пеш. Предпочиташе да се придвижва така. Вашингтонското утро бе топло и вече влажно, но той крачеше енергично, с високо вдигната глава, размахваше ръце и дишаше тежко.
Отправи се на север по прашния булевард Джордж Уошингтън, заобиколи отляво парка Лейди Бърд Джонсън и мина по мемориалния мост Арлингтън. После тръгна обратно на часовниковата стрелка покрай мемориала на Линкълн, отмина Виетнамската стена и зави надясно по Конститюшън Авеню. Отдясно блестеше Огледалното езеро, отпред се извисяваше паметникът на Уошингтън. Мина покрай Националния музей на американската история, покрай Националния природонаучен музей и зави наляво по Девета улица. Точно шест километра в това чудесно утро, един час бърза ход през една от великите столици на света, покрай забележителности, около които се тълпят с фотоапарати туристите от цял свят, но той не виждаше абсолютно нищо, освен мътната пелена на страха, увиснала пред очите му.
Пресече Пенсилвания Авеню и влезе в Хувър Билдинг през главния вход. Положи длани върху бюрото на дежурния в приемната.
— Аз съм председателят на съвета на началник-щабовете — каза той. — Идвам при директора.
Дланите му оставиха две влажни петна върху лъскавата пластмаса. Агентът, който слезе да го посрещне, забеляза това. В асансьора Джонсън не каза нито дума. Харланд Уебстър го чакаше в преддверието на кабинета си. Джонсън му кимна. Мълчаливо. Уебстър отстъпи настрани и му направи знак да влезе. В кабинета бе сумрачно. По стените имаше махагонова ламперия, а щорите бяха спуснати. Джонсън седна на едно кожено кресло, а Уебстър го заобиколи и се отправи към бюрото си.
— Не искам да се намесвам в работата ви — каза Джонсън.
Гледаше Уебстър в очите. За момент директорът се помъчи да разшифрова това изречение. После кимна сдържано.
— Разговаряхте ли с президента?
Джонсън кимна.
— Разбирате, че се полагаше да го направя, нали? — запита той.
— Естествено — каза Уебстър. — В подобно положение не би трябвало да мислим за протокола.
