предните колела нагазват в ситен чакъл. Спирачките захапаха. Инерцията го притисна към задната стена на кабината. Холи се преметна един-два пъти по дюшека. Коляното й изпука и тя изохка от болка.
— Отбиха от пътя — каза Ричър. — Насред пущинака.
— Голяма грешка правиш, Ричър — предупреди го Холи.
Той сви рамене, хвана я за ръка и й помогна да седне в дъното, до стената. После се плъзна напред и застана между нея и задната врата. Чу как тримата излизат от кабината. Вратите се затръшнаха. Чу как стъпките им хрущят по чакъла. Двама идваха откъм десния фланг, един от левия. Чу как ключът влиза в ключалката. Дръжката се завъртя.
Лявата задна врата се открехна едва на пет сантиметра. Най-напред през отвора се подаде дулото на пушката. Зад него Ричър зърна тясна ивица пусто небе. Яркосиньо, осеяно с бели облачета. Можеше да се намират където и да било в северното полукълбо. След пушката през пролуката се провря дулото на „Глок 17“. После китка. Маншет на памучна риза. Глокът не трепваше. Беше Лоудър.
— Мисли му, ако ни разиграваш, кучко — подвикна той.
Враждебен, силно напрегнат глас.
— Трябва да поговорим — отвърна Ричър.
В тесния отвор се появи и вторият глок. Леко трепереше.
— За какво да говорим, тъпако? — високо запита Лоудър.
Ричър слушаше напрежението в гласа му и гледаше как вторият глок трепери, описвайки хаотични зигзаги.
— Тая работа няма да стане, момчета — каза той. — Който и да ви праща, няма ум за пет пари. Може да е изглеждало много хитър ход, грешите жестоко обаче. Нищо няма да постигнете. Само ще загазите тъй зле, че и представа си нямате.
Зад камионетката настана тишина. Само за секунда. Но и това време стигна на Ричър, за да разбере, че Холи е била права. И че той е допуснал ужасна грешка. Стабилният глок се отдръпна назад и изчезна. Пушката леко подскочи, сякаш сменяше притежателя си. Ричър отскочи назад и повали Холи на дюшека. Дулото се надигна нагоре. Ричър чу тихото прещракване на спусъка само част от секундата преди оглушителната експлозия. Пушката бе стреляла към покрива. С целия си убийствен заряд. В ламарината изникнаха стотина дупчици. Част от сачмите рикошираха и затракаха насам-натам из каросерията като градушка. После ехото на изстрела се изгуби сред тихото звънтене на временната глухота.
Ричър усети как се затръшна вратата. Късчето синьо небе изчезна. Усети как колата потрепва, докато тримата се качват в кабината. Усети вибрацията на мощния дизелов мотор. Камионетката залитна напред, после наляво и излезе на магистралата.
Когато слухът му се възвърна, Ричър най-напред чу протяжен вой — въздухът свистеше през стотината дупчици в покрива. Километър след километър звукът ставаше все по-силен. Сто пискливи свирки на едно място, настроени в почти една и съща тоналност, се надвикваха и преливаха като песен на ято обезумели птички.
— Смахната работа, а? — подхвърли Холи.
— Моята или тяхната? — запита той и виновно поклати глава.
Холи кимна и с усилие седна. С две ръце намести коляното си. През дупките на покрива влизаше светлина. Достатъчно, за да се вижда ясно лицето й. Ричър с лекота изтълкува изражението. Забеляза мимолетния проблясък на болка. Сякаш в очите й за миг се вдигаха щори и веднага пак падаха на място. Той коленичи и изтръска дюшека с длан. По металния под задрънчаха сачми.
— Сега вече трябва да се измъкнеш на всяка цена — каза тя. — Скоро ще си докараш белята.
От време на време някой заблуден слънчев лъч проблясваше по косите й.
— Говоря съвсем сериозно — добави тя. — Може и да те бива, но нямам право да те оставя тук.
— Знам — каза той.
Сви ризата си на топка и с нея измете сачмите на купчинка до вратата. После оправи дюшека и легна. Леко се люшкаше в такт с движението. Гледаше дупките в ламарината над себе си. Бяха като карта на някаква далечна галактика.
— Баща ми ще стори каквото трябва, за да ме върне — каза Холи.
Сега бе по-трудно да разговарят, отколкото преди. Към рева на двигателя и бученето на колелата се примесваше пискливото свистене от покрива. Цял спектър от шумове. Холи легна до Ричър. Отпусна глава край неговата. Косата й се разпръсна като ветрило, закачи го по бузата и падна върху шията му. Тя поразмърда бедра и изпъна крака си. Между телата им все още имаше празно пространство. Все още лежаха под ъгъл един към друг. Но ъгълът бе малко по-тесен, отколкото преди.
— А ние какво да правим? — запита Ричър. — Хайде, обясни ми.
— Те ще поставят някакво искане — каза Холи. — Нали знаеш: направи това или онова, инак ще сторим зло на дъщеря ти.
Говореше бавно, с леко треперещ глас. Ричър отпусна ръка в пространството между двамата и откри нейната. Стисна я лекичко.
— Нелогично е — каза той. — Помисли малко. Какво върши баща ти? Планира дългосрочната политика и отговаря за непосредствената бойна готовност. Дългосрочната политика се контролира от Конгреса, президента и министъра на отбраната, нали така? Значи ако шефът на съвета на началник-щабовете реши да им се бърка, чисто и просто ще го заменят. Особено ако знаят, че е под такъв натиск, нали?
— Ами непосредствената бойна готовност? — попита тя.
— Същата работа — каза Ричър. — Той е само председател на съвета. В него са и другите началник- щабове. На армията, флота, военновъздушните сили, морската пехота. Ако всички те пеят едно, а баща ти докладва нагоре друго, това няма да остане в тайна за дълго, нали? Просто ще сложат нов човек. Ще го изхвърлят от играта.
Холи завъртя глава. Погледна го право в очите.
— Сигурен ли си? Ами ако тия типове работят за Ирак или нещо такова? Да речем, че Саддам Хюсеин пак е хвърлил око на Кувейт. Но не иска нова „Пустинна буря“. Отвличат ме и баща ми казва: съжалявам, няма начин обаче да стане по еди какви си причини.
Ричър сви рамене.
— Отговорът е в собствените ти думи. Най-напред ще трябва да се измислят причини. Факт е, че ако искаме, можем да повторим „Пустинна буря“. Няма проблеми. Всички го знаят. Тъй че ако баща ти вземе да отрича, всички ще разберат, че лъже и по каква причина го прави. Просто ще го избутат настрани. Армейският живот е суров, Холи, няма място за лични чувства. Ако тия момчета са се захванали с такава стратегия, само си губят времето. Нищо няма да стане.
Тя дълго мълча. После бавно изрече:
— Тогава може да е за отмъщение. Може някой да го наказва за минали работи. И сега да ме откарват в Ирак. Може би някой ще го принуди да се извини за „Пустинна буря“. Или за Панама, Гренада и тъй нататък.
Ричър лежеше по гръб и се люшкаше заедно с каросерията. Усещаше лекичък полъх откъм дупчиците по покрива. Осъзна, че в камионетката е станало доста по-прохладно заради допълнителната вентилация. Или пък заради промяната в настроението му.
— Прекалено заплетено — каза той. — Трябва да имаш аналитичен ум, за да търсиш вината за всички тия истории в някакъв си военен. Има цял куп далеч по-очебийни мишени.
Хора от висшите кръгове, нали така? Президентът, министърът на отбраната, дипломати, действащи генерали. Ако в Багдад искаха да ни унижат публично, щяха да изберат човек, когото познава цял свят, а не някакъв си бюрократ от Пентагона.
— За какъв дявол го вършат тогава? — попита Холи.
Ричър пак сви рамене.
— В крайна сметка за нищо. Не са го обмислили както трябва. Тъкмо това ги прави опасни. Те са подготвени, но глупави.
Камионетката продължи да бучи още шест часа. Още петстотин и двайсет километра според догадките на Ричър. В каросерията захладня, но той вече не се опитваше да определи посоката по температурата.
