сигурно вече подскачат на един крак.
На две хиляди и седемстотин километра от летище Мийгс младежът в гората очакваше инструкции. Той беше добър агент, добре обучен, но що се отнася до работа под прикритие, нямаше кой знае какъв опит. Напоследък търсенето на тайни агенти нарастваше непрестанно. Бюрото напрягаше всички сили, за да запълни празните места. И пращаше хора като него. Хора без опит. Младежът вярваше, че ще се справи, стига да помни собствените си недостатъци. В това отношение не страдаше от предразсъдъци. Винаги бе готов да потърси съвет. Беше предпазлив. И реалист. Поне колкото да разбира, че случаят е далеч над неговите способности. Нещата вървяха от зле по-зле, и то по начин, който го убеждаваше, че изведнъж ще избухне нещо далеч по-страшно. Какво точно? Не знаеше. Само го усещаше. Но той бе свикнал да вярва на усета си. Дотолкова, че преди да достигне дървото, спря и се обърна. После въздъхна дълбоко и пое натам, откъдето беше дошъл.
Уебстър бе чакал Макграт да се обади. Несъмнено. Отговори веднага, сякаш от часове седеше в просторния си кабинет и само чакаше телефонът да звънне.
— Напредваш ли, Мак? — запита Уебстър.
— По малко — каза Макграт. — Знаем точно какво е станало. Открихме го записано на охранителна видеокамера в едно ателие за химическо чистене. Влязла е там в дванайсет и десет. Излязла в дванайсет и петнайсет. Навън са чакали четирима. Трима на тротоара и един в колата. Грабнали са я.
— И после?
— Колата е била крадена. Изглежда, че са убили собственика. Откарали Холи на осем километра в южна посока и подпалили лимузината. Заедно със собственика в багажника. Изгорял е жив. Зъболекар на име Рубин. Засега не знаем какво е станало с Холи.
Отсреща, във Вашингтон, Харланд Уебстър мълча дълго.
— Струва ли си да претърсваме района? — запита той най-сетне.
Макграт помълча на свой ред. Не беше наясно с въпроса. За какво търсене говореше Уебстър — на скривалище или на втори труп?
— Инстинктът ми подсказва, че няма смисъл — каза той. — Те сигурно знаят, че можем да претърсим района. Според мен са я прехвърлили другаде, може би много далеч.
— Май си прав — съгласи се Уебстър. — Прехвърлили са я, Но как? С кола? По въздуха?
— Не е по въздуха — каза Макграт. — Проверихме всички вчерашни полети. Току-що идваме от едно частно летище. Няма начин да е по въздуха.
— Ами хеликоптер? Тайно кацане и излитане?
— Не и в Чикаго, шефе. Не и на две крачки от О’Хеър. И във военната авиация нямат толкова радари, колкото там. Ако някой хеликоптер вземе да се мотае насам-натам без разрешение, моментално ще го разберем.
— Добре — каза Уебстър. — Така или иначе, трябва да изясним положението. Да го овладеем. Отвличане и убийство, Мак, не ми харесва тая работа. Как мислиш, дали е имало втора крадена кола? Да са тръгнали с нея след лимузината?
— Вероятно. В момента проверяваме.
— Имаш ли представа кои са?
— Не — каза Макграт. — Извадихме от видеозаписа много добри портрети. Компютърна обработка. След малко ще ти ги пратя. Четирима мъже, бели, някъде между трийсет и четирийсет, трима от тях някак еднакви — невзрачни, спретнати, късо подстригани. Четвъртият е много висок, според компютъра може би метър и деветдесет и три. Прилича ми на водач. Той я е нападнал пръв.
— Някакви идеи за мотива?
— Никакви.
В слушалката отново настана тишина.
— Добре — каза Уебстър. — Пазиш ли всичко в тайна?
— Доколкото е възможно — каза Макграт. — Освен мен знаят само двама души.
— Кого използваш?
— Броган и Милошевич.
— Бива ли ги?
Макграт изсумтя. Ама че въпрос. Щеше ли да ги вземе, ако бяха некадърници?
— Познават Холи доста добре — каза той. — Свестни момчета.
— Да не са от мърморковците? — запита Уебстър. — Искам стабилни, надеждни хора.
— Никога не съм ги чувал да се оплакват. За каквото и да било. Изпълняват задачите, работят извънредно. Дори и заплатата им стига.
Уебстър се разсмя.
— Няма ли как да ги клонираме?
Веселата нотка отзвуча и замлъкна след една-две секунди. Но Макграт бе благодарен на своя началник за опита да го ободри.
— А ти как я караш там? — запита той.
Уебстър отново стана сериозен.
— В какво отношение, Мак?
— Старият. Не те ли тормози?
— Кой от двамата?
— Генералът — уточни Макграт.
— Засега не — отвърна Уебстър. — Позвъни ми тази сутрин, но беше любезен. Винаги е така. Обикновено през първите ден-два родителите са много спокойни. По-късно ги хващат бесните. И с генерал Джонсън няма да е различно. Може да е голяма клечка, но хората са си хора, нали?
— Вярно. Ако иска сведения от първа ръка, кажи му да търси мен. Може малко да му олекне.
— Добре, Мак, благодаря ти — каза Уебстър. — Но мисля, че поне засега трябва да пазим в пълна тайна тая история със зъболекаря. Прекалено зловещо звучи. Междувременно ми изпрати каквото си изровил. Ще впрегна нашите хора. И не се безпокой. Ще я върнем. Бюрото пази своите, нали така?
Двамата началници изчакаха лъжата да заглъхне и затвориха едновременно.
Без да бърза, младежът излезе от гората и изведнъж се озова лице срещу лице с командира. Прояви благоразумието да козирува енергично и да покаже, че се бои, но не повече от всеки друг редник в присъствието на началството. Нищо повече, нищо подозрително. Стоеше изпънат и чакаше да го заговорят.
— Имам работа за теб — каза командирът. — Млад си, нали? И те бива с разните техничарски боклуци?
Младежът кимна предпазливо.
— Обикновено схващам как действа едно или друго, сър.
Командирът също кимна.
— Имаме си нова играчка — каза той. — За сканиране на радиочестоти. Искам денонощно дежурство.
Младежът усети как кръвта му застива.
— Защо, сър? Смятате ли, че някой използва радиостанция?
— Може би — каза командирът. — Никому не се доверявам, всекиго подозирам. Предпазливостта никога не е излишна. Особено пък сега. Трябва да внимавам за дреболиите. Знаеш ли какво казват? Геният си личи по дребните неща, нали така?
Младежът преглътна и кимна.
— Тъй че организирай нещата — добави командирът. — Събери дежурна рота. Две смени по шестнайсет часа на ден, разбра ли? В момента ни трябва неуморна бдителност.
Командирът се завъртя. Младежът кимна и си отдъхна. Инстинктивно хвърли поглед към своето дърво и благослови предчувствието си.
