Милошевич возеше Броган на север с новия си джип. Попътно спряха в пощенския клон на Уилмет, за да изпрати Броган двата поредни чека за издръжка. После тръгнаха да дирят жилището на мъртвия зъболекар. На паркинга зад сградата ги чакаше униформен полицай от местния участък. Не личеше да го е срам, че са пренебрегнали сигнала на съпругата. Милошевич го заяде здравата, сякаш лично той носеше вина за отвличането на Холи Джонсън.
— Много съпрузи изчезват — рече полицаят. — Редовна история. Какво, като сме в Уилмет? И тук мъжете са същите, както навсякъде, само дето имат пари да го сторят. Друго какво да ви кажа?
Милошевич не омекна. Полицаят имаше още две прегрешения. Първо, предполагаше, че ФБР му мъти водата заради убийството на зъболекаря. И второ, гледаше на всяка цена да си прикрие задника, без да знае, че четирима главорези са отмъкнали Холи Джонсън насред Чикаго. Милошевич вече не можеше да го гледа. Но в този момент полицаят изведнъж изкупи греховете си.
— Тоя народ е полудял — каза той. — Да горят автомобили, представяте ли си? Някакъв идиот подпалил кола край езерото. Ще трябва да я махнем. Съседите вече вдигат врява.
— Къде точно? — попита Милошевич.
Ченгето сви рамене. Държеше да обясни съвсем точно.
— Онази отбивка към езерото. На Шеридан Роуд, точно до отсамната страна на Уошингтън Парк. Такова нещо досега не бях виждал в Уилмет.
Милошевич и Броган отидоха да проверят. Караха зад лъскавата служебна кола на полицая. Той ги отведе до самото място. Не беше лека кола, а пикап — додж отпреди десетина години. Номера нямаше. Облян с бензин и изгорял почти напълно.
— Вчера стана — каза ченгето. — Забелязали са го към седем и половина сутринта. Хората, дето отиват на работа, се обаждаха един подир друг.
Той заобиколи останките и ги огледа внимателно.
— Не е местна кола. Тъй мисля.
— Защо да не е? — запита Милошевич.
— Купена е поне преди десет години, нали? По тия места се намират пикапи тук-там, но са все скъпи играчки. Грамадни и лъскави. Никой не би държал подобна вехтория пред къщата си.
— Ами градинарите? — попита Броган. — Разните там по поддръжка на басейните и тъй нататък?
— Че защо им е да я изгарят? — рече ченгето. — Ако искат нова кола, ще си вземат срещу старата с доплащане, нали така. Никой не си хвърля парите на вятъра, прав ли съм?
Милошевич се замисли и кимна.
— Добре. Оттук нататък поемаме случая. Федерално разследване, схващаш ли? При първа възможност ще пратим камион да вземе шасито. Дотогава го пази, ако обичаш. И много внимавай, за бога. Никой да не припарва до колата.
— Защо? — попита полицаят.
Милошевич го изгледа така, сякаш си имаше работа с кръгъл глупак.
— Колата е на престъпниците. Зарязали са я тук и са откраднали лексуса за големия удар.
Местният полицай огледа развълнуваното лице на Милошевич, после се завъртя към обгорелия пикап. За момент се зачуди как ли са се побрали и четиримата върху единствената седалка на доджа. Но премълча. Не искаше пак да става за смях. Само сви рамене и кимна.
17
Холи седеше на дюшека, изпънала право напред болния си крак и подпряла брадичка върху коляното на здравия. Ричър седеше до нея, тревожно приведен напред. С една ръка се подпираше на стената, а другата бе заровил в косата си.
— Ами майка ти? — попита той.
— Прочут ли беше баща ти? — попита Холи на свой ред.
Ричър поклати глава.
— Не особено. Мисля, че в полка всички го знаеха.
— Значи нямаш представа какво е — каза тя. — Каквото и да направиш, по дяволите, все е заради баща ти. Завърших гимназия с пълно отличие, минах през Йейл и Харвард, отидох на Уолстрийт, но не го вършех аз, а някаква шантава друга личност, наречена дъщерята на генерал Джонсън. Същото беше и в Бюрото. Всички смятат, че съм успяла заради баща си, и откакто постъпих там, половината колеги се отнасят с мен подчертано любезно, а другите подчертано грубо, просто за да покажат колко са независими.
Ричър кимна. Замисли се. Сам той бе постигнал повече от баща си. Все напред, по утъпканата пътека. Старият бе изостанал далеч назад. Но познаваше момчета със знаменити родители. Синове на прославени пълководци. И дори внуци. Колкото и ярко да пламтяха, лъчите им вечно се губеха в сиянието.
— Добре де, не е лесно — каза той. — Можеш да пренебрегваш този факт до края на живота си, но точно сега няма къде да се дяваш. Тоя път гадният номер е съвсем различен.
Тя кимна. Въздъхна отчаяно. Ричър я погледна в полумрака.
— Кога го разбра? — попита той.
Тя сви рамене.
— Ами май от самото начало. Нали ти казах, вече съм свикнала. Всички си мислят, че каквото и да се случи, все е заради баща ми. Аз също.
— Е, благодаря, че побърза да ме осведомиш — подхвърли Ричър.
Тя не отговори. Замълчаха и двамата. Беше задушно и жегата някак се смесваше с безмилостното, досадно бучене. Полумракът, шумът и горещината изпълваха каросерията като гъста супа. Ричър имаше чувството, че се дави в нея. Но най-много го мъчеше неизвестността. Неведнъж му се бе случвало да пътува с транспортен самолет в далеч по-лоши условия. Тревожеха го размерите на огромната неизвестност, възникнала изведнъж пред него.
— Та какво ще кажеш за майка си? — настоя той.
Холи поклати глава.
— Почина. Бях на двайсет години, в колежа. Някакъв гаден рак.
— Извинявай — каза той. Помълча нервно. — Братя и сестри?
Тя отново поклати глава.
— Сама съм.
Той неохотно кимна.
— От това се боях. Все още имах надежда, че може да е заради някой друг. Нали разбираш, например майка ти да е съдия, брат ти конгресмен или нещо такова.
— Зарежи — каза тя. — Само аз съм. Аз и татко. Всичко е заради него.
— Но какво общо има той? — попита Ричър. — Какво ще постигнат, по дяволите? Откуп? Глупости. Баща ти може и да е голяма клечка, но си остава обикновен офицер. Цял живот е драпал за по-висока армейска заплата. Вярно, взима повече от другите, знам обаче какво дава армията. Тринайсет години съм й сърбал попарата. Не забогатях, а не вярвам и той да е забогатял. Поне не чак дотам, че някой да си помисли за откуп. Ако са искали откуп за нечия дъщеря, само в Чикаго щяха да си намерят милион по-добри кандидатури от твоята.
Холи кимна.
— Не е въпрос на пари, а на влияние. Той управлява два милиона души и двеста милиарда годишен бюджет. Затова се целят в него, нали?
Ричър поклати глава.
— Не. Точно това ме мъчи. Не виждам какво целят.
Той се надигна на колене и пропълзя напред по дюшека.
— Какво правиш, по дяволите? — запита Холи.
— Трябва да поговорим с тях — каза Ричър. — Преди да са стигнали там, където отиват.
Вдигна тежкия си юмрук и заблъска по стената на кабината. С всичка сила. Точно зад мястото, където би трябвало да е главата на шофьора. Продължи да удря, докато постигна своето. Не стана веднага. Едва след няколко минути. Юмрукът го заболя. Но камионетката се люшна настрани и започна да намалява. Усети как
