Труден за убиване

позахабени, но чисти. Изгладени. Ръбовете на панталоните бяха като бръснач.

Обърна се и огледа внимателно стаята. Не беше малка. Около двайсет и пет квадратни метра. Но все пак усещаше, че е по-малка, отколкото би трябвало. В пропорциите имаше нещо нередно. Вече бе забелязала пода — около педя и половина над нормалното ниво. Предположи, че със стените и тавана е същото. Накуцвайки, тя пристъпи към стената и почука по новите дъски. Кънтяха на кухо. Отзад имаше празно пространство. Някой бе изградил тази простичка дъсчена клетка в една по-голяма стая. И то добре. Новите дъски бяха прави, плътно прилепнали една до друга. Но в тъничките цепнатини между тях имаше влага. Тя се загледа във влагата и подуши въздуха. Изтръпна. Из стаята се носеше мирис на страх.

Единият ъгъл бе отделен. Проста диагонална преграда с врата. Тя пристъпи към нея и я отвори. Баня. Тоалетна, мивка. Кофа за боклук с чиста найлонова торбичка. И вана с душ. Евтина бяла керамика, но чисто нова. Грижливо монтирана. Чисти плочки на пода. Сапун и шампоан върху лавицата. Холи подпря рамо на вратата и се загледа в душа. Дълго остана така. После смъкна мръсния костюм от „Версаче“. Смачка го на топка и го захвърли в кофата за боклук. Пусна душа и пристъпи под мощната струя. Три пъти си изми косата. Изтърка цялото си измъчено тяло. Стоя под душа почти цял час.

После се довлече до леглото и избра една от двете униформи. Стоеше й почти идеално. Легна, отправи поглед към чамовия таван и се заслуша в тишината. За пръв път от шейсет часа насам беше сама.

Ричър не беше сам. Все още стоеше на горската поляна. Беше на пет-шест метра от белия форд, прикован за едно дърво под охраната на шестима мълчаливи мъже с автомати. Кучетата свободно обикаляха из поляната. Ричър се подпираше на грубата кора, чакаше и наблюдаваше пазачите. Беше му студено. Усещаше как боровата смола полепва по тънката риза. Пазачите бяха предпазливи. Стояха в редица на два метра от него с насочени автомати и очите им блестяха върху начернените лица. Носеха масленозелени униформи. На раменете имаха някакви полукръгли емблеми. В тъмното не можеше да се различи какво представляват.

И шестимата бяха на около четирийсет години. Мършави и брадати. Личеше, че умеят да боравят с оръжие. Бдителни. Мълчаливи. Свикнали с нощни операции. Ричър виждаше всичко това. Приличаха на оцелели войници от малък пехотен взвод. Сякаш преди двайсет години бяха тръгнали като новобранци на нощна мисия из гората, за да останат завинаги в нея.

Щом чуха зад себе си наближаващи стъпки, шестимата изведнъж застанаха мирно. В тихата нощ звуците бяха удивително гръмки. Каменистата почва изскърца под ботушите им и дланите изплющяха върху прикладите. Ричър се озърна към поляната и видя седми човек. По-млад, на около трийсет и пет години. Висок, гладко избръснат, без боя по лицето, с чисто нова униформа и лъснати ботуши. Нещо като офицер.

Шестимата четирийсетгодишни редници се изпънаха и козируваха, а новодошлият пристъпи към Ричър. Измъкна пакет от джоба си и извади цигара. Запали я, после освети със запалката лицето на Ричър. Гледаше го безизразно над трептящото пламъче. Ричър отвърна на погледа. Човекът имаше широки рамене, малка глава и остро, костеливо лице, прорязано от дълбоки бръчки. В плътната сянка изглеждаше, че изобщо няма устни. Само тесен процеп на мястото на устата. Студени, блестящи очи под челото, покрито с тънка, изопната кожа. Военна подстрижка нула номер, косата едва бе набола отново. Огледа Ричър и изгаси пламъчето. Плъзна ръка по темето си. Ричър чу в нощната тишина как дланта му стърже по четината.

— Аз съм Дел Фаулър — каза човекът. — Шеф на личния състав.

Тих глас. Акцент от Западното крайбрежие. Ричър го погледна в очите и бавно кимна.

— Ще ми кажеш ли на какъв личен състав си шеф? — запита той.

— Лоудър не ти ли е обяснил? — изненада се Фаулър.

— Лоудър нищо не е обяснил — каза Ричър. — Чудеше се как да ни докара дотук.

Фаулър кимна и се усмихна студено.

— Лоудър е идиот. Допусна пет основни грешки. Ти си една от тях. Сега е загазил здравата. И ти също.

Той кимна на охраната. Един от пазачите пристъпи напред, извади ключ от джоба си и му го подаде. После се отдръпна, готов за стрелба, а Фаулър отключи веригата на Ричър. Тя издрънча надолу по дънера. Метал по дърво — мощен, ясен звук в горската нощ. Едно куче дотича и я подуши. Между дърветата се движеха хора. Ричър отлепи гръб от дървото и разтри изтръпналата си китка. Шестимата пазачи едновременно направиха крачка напред. Автоматите отново го държаха на прицел. Докато Ричър гледаше насочените дула, Фаулър хвана ръката му и го завъртя. Отново му сложи белезниците, само че този път зад гърба. Кимна. Двама пазачи изчезнаха между дърветата. Трети смушка Ричър в гърба с дулото на автомата си. Четвърти зае място зад него. Останалите двама минаха отпред. Фаулър застана до Ричър и го хвана за лакътя. Тръгнаха към малка дъсчена барака в отсрещния край на поляната. Настрани от дърветата лунната светлина ставаше по-ярка. Ричър успя да разчете емблемата върху рамото на Фаулър. На нея пишеше: Доброволчески отряди, Монтана.

— В Монтана ли сме? — попита той. — Лоудър каза, че било съвсем нова страна.

Фаулър сви рамене, без да спира.

— Много бърза. Засега все още си е Монтана.

Стигнаха до бараката. Предните двама отвориха вратата.

В мрака бликна жълта светлина. Пазачът отзад блъсна Ричър навътре с дулото на автомата. До отсрещната стена стоеше Лоудър. Ръцете му бяха оковани зад гърба. Пазеше го още един мършав, брадат мъж с автомат. Беше малко по-млад от другите, с грижливо подрязана брада. Дълъг белег пресичаше косо челото му.

Фаулър мина напред и седна зад проста дървена маса. Посочи другия стол. Ричър седна — окован и с шестима пазачи зад себе си. Фаулър го погледа още малко, после насочи вниманието си към Лоудър. Ричър също се обърна натам. Когато за пръв път се срещнаха в понеделник, Лоудър беше сдържан, бдителен, сравнително спокоен и уверен. Сега от всичко това нямаше и следа. Буквално се тресеше от страх. Белезниците зад гърба му звънтяха. Този човек изпитва ужас от началството си, помисли си Ричър.

— И тъй, пет грешки — каза Фаулър.

Гласът му все още бе тих. И уверен. Почти безгрижен. Спокоен, уверен глас на човек, който твърдо вярва в своята власт. После гласът заглъхна и Ричър чу тихото скърцане на ботуши по дъсчения под зад гърба му.

— Направих всичко възможно — каза Лоудър. — Доведох я, нали?

Гласът му бе жален и умолителен. Глас на човек, който знае, че е загазил жестоко, без да разбира защо.

— Доведох я, нали? — повтори той.

— По чудо — отсече Фаулър. — Създаде цял куп неприятности. Хората си зарязаха работата, за да оправят твоята некадърност.

— Какво съм сбъркал? — запита Лоудър.

Той се отдръпна от стената с ръце зад гърба и застана пред Ричър. Погледна го отчаяно, сякаш го призоваваше за свидетел.

— Пет грешки — повтори Фаулър. — Първо, изгори пикапа и второ, изгори колата. Това привлича вниманието. По дяволите, защо не взе просто да пуснеш обява във вестниците?

Лоудър не отговори. Устните му се движеха, но не издаваха нито звук.

— Трето, отвлече тоя тип — продължи Фаулър.

Лоудър пак се озърна към Ричър и енергично поклати глава.

— Тоя тип няма значение. Никой не се е залетял да го търси.

— И все пак трябваше да изчакаш — каза Фаулър. — Четвърто, загуби Питър. Всъщност какво стана с него?

Лоудър пак сви рамене.

— Не знам.

— Изплашил се е. Допускал си толкова много грешки, че е избягал от страх. Това е станало. Имащ ли друго обяснение?

Лоудър мълчеше.

— И пето, уби онзи проклет зъболекар — каза Фаулър. — Това няма да мине незабелязано, нали?