Тримата се вмъкнаха в малкия самолет. Стълбичката се сгъна и вратата хлътна на място с тихо шумолене. Уебстър ги поведе към две двойни седалки, разделени от малка масичка. Седнаха — Макграт и Броган срещу Уебстър и Милошевич. Докато закопчаваха коланите, самолетът отново запълзя по пистата. Направи завой и зачака. Разтърси се от грохота на двигателите, после стремително литна напред по дългата бетонна ивица и изведнъж се озова във въздуха. Зави на северозапад, изравни и с мощен рев пое по новия курс.
— Добре, нека разгледаме такава версия — каза Уебстър. — Дъщерята на председателя на съвета на началник-щабовете е отвлечена от някаква терористична група с чуждестранна подкрепа. Ще му бъдат поставени искания. Свързани с един или друг военен въпрос.
Макграт поклати глава.
— Чиста глупост. Как стават тия работи? Нали просто ще го изместят от поста. Едва ли има недостиг на стари офицери, мечтаещи да си наместят дебелите задници на някой стол в Пентагона.
Броган кимна предпазливо.
— И аз така смятам, шефе. Изключено.
Уебстър кимна.
— Именно. И какво ни остава?
Тримата не отговориха. Никой не искаше да изрече думата.
Самолетът догони заревото на залеза и кацна във Фарго, Северна Дакота. Чакаше ги с кола един агент от централата в Минеаполис. Броган и Милошевич не му направиха впечатление, а беше прекалено горд, за да покаже, че го изненадва присъствието на чикагския старши агент. Но явно бе развълнуван от срещата с Харланд Уебстър. Развълнуван и решен на всяка цена да покаже колко струва.
— Открихме скривалището им, сър — съобщи той. — Използвали са го снощи, после са продължили. Всичко е ясно. Намира се на около два километра от мястото, където е намерен трупът.
Два часа пътуваха на северозапад сред полумрак и напрегната тишина. Колата пълзеше като насекомо сред безкрайни нивя, засети с ечемик, пшеница, фасул и овес. После агентът зави надясно и фаровете плъзнаха по също тъй безкрайни пасища под тъмносивото небе. Слънцето отдавна бе залязло на запад. След още няколко завоя спряха край оградата на някакво ранчо. Оградата се губеше в мрака, но на двайсетина метра от тях фаровете осветяваха жълта полицейска лента, опъната между две дървета, полицейска кола и един пикап, вероятно на съдебния лекар.
— Тук са открили трупа — каза местният агент.
Той извади фенерче от джоба си. Нямаше кой знае какво за гледане. Обикновена буренясала канавка между шосето и оградата. Десетина метра от нея бяха утъпкани. Тялото вече го нямаше, но съдебният лекар бе изчакал, за да разкаже подробностите.
— Смахната работа — каза той. — Бил е удушен. Няма съмнение. Притискали са лицето му в нещо меко, докато се задуши. По цялото лице и в очите има микроскопични кръвоизливи, каквито се получават при задушаване.
Макграт сви рамене.
— Защо да е смахната работа? И аз бих удушил тая отрепка при пръв удобен случай.
— Въпросът е какво са направили преди и след това — обясни лекарят. — Струва ми се, че някой здравата го е блъснал в стена или може би в ламарините на кола. Черепът му е пукнат отзад и има три счупени прешлена. После са го ритали в корема. Вътрешностите му са размазани. Буквално на пихтия. Извънредна жестокост и страшна сила. Който и да го е сторил, никак не бих искал да му се изпреча на пътя.
— Това е било преди — каза Макграт. — А после?
— Преместили са тялото. Трупните петна са съвсем объркани. Сякаш някой е пребил тоя тип, удушил го е, оставил го е да лежи около час, после е размислил и е донесъл трупа да го захвърли тук.
Уебстър, Макграт и Броган свиха рамене едновременно. Милошевич надничаше в канавката. Отстъпиха на платното и дълго стояха, загледани в необятния мрачен пейзаж, после се върнаха към колата.
— Благодаря, докторе — подхвърли Уебстър. — Добра работа.
Лекарят кимна. Вратите на колата се затръшнаха. Местният агент включи двигателя и подкара по пътя на запад, където бе изчезнало слънцето.
— Здравенякът командва — каза Уебстър. — Всичко е ясно, нали? Наел е тримата да му свършат някаква работа. Питър Уейн Бел е нарушил правилата. Започнал е да закача Холи. Безпомощна, болна жена, при това млада и хубава — прекалено голямо изкушение за животно като него, нали?
— Вярно — потвърди Броган. — Но онзи тип е професионалист. Наемник, терорист или нещо такова. Не е предвиждал забавления с пленничката. Побеснял и пречукал Бел. За назидание на останалите.
Уебстър кимна.
— Тъй трябва да е било. Само здравенякът може да го е сторил. От една страна, защото командва и има това право, а, от друга страна, притежава необходимата сила, за да размаже човека по такъв начин.
— Значи я пази? — запита Макграт.
— Пази си капиталовложението — кисело го поправи Уебстър.
— В такъв случай да се надяваме, че засега не е пострадала — каза Макграт.
Никой не му отговори. След километър и половина колата рязко зави наляво и заподскача по разнебитен черен път. Фаровете осветиха групичка дървени сгради.
— Тук са спрели — каза местният. — Стара коневъдна ферма.
— Изоставена ли е? — запита Макграт.
— До вчера не беше. Днес няма жива душа.
Спряха пред конюшнята и излязоха в мрака. Вратата беше широко разтворена. Местният агент остана при колата, а Уебстър, Макграт, Броган и Милошевич влязоха вътре. Зашариха наоколо с фенерчетата. Беше мрачно и влажно. Калдъръмен под, позеленял от мъх. Отделения за конете от двете страни. Тръгнаха напред. По централната пътека към дъното. Дясното отделение беше изпотрошено от пушечен изстрел. В задната стена зееше огромна дупка. Дъските бяха изхвръкнали навън. Навсякъде се валяха прогнили трески.
В крайното ляво отделение имаше дюшек. Захвърлен накриво върху зеленясалите камъни. От желязна халка на стената в дъното висеше верига. Халката бе сложена там преди век, за да връзват коне. Но снощи бе послужила, за да приковат жена. Уебстър се приведе и вдигна чифт лъскави белезници, закопчани с едната халка за двата края на веригата. Броган коленичи и събра от дюшека няколко дълги черни косъма. После двамата с Милошевич тръгнаха да претърсят другите отделения. Макграт погледа, сетне излезе от конюшнята. Обърна лице на запад и се вторачи в мястото, където слънцето бе потънало зад хоризонта. Стоеше и гледаше към безкрайната тъмнина, сякаш вярваше, че ако напрегне очи и изчака достатъчно дълго, ще съзре Холи, макар да ги деляха осемстотин километра.
23
Никой не можеше да съзре Холи, защото беше сама и под ключ в затворническата стая, изградена специално за нея. От горската поляна я отведоха четири мълчаливи жени с тъмнозелени униформи, маскировъчен грим по лицата, автомати на раменете и резервни пълнители на коланите. Дръпнаха я от Ричър и я повлякоха през поляната към дърветата по коридор от шушукащи, плюещи, ухилени хора. После дойде мъчителното изкачване по камениста пътека. След около километър и половина пак излязоха от гората и наближиха голяма бяла сграда. Жените не казаха нито дума. Просто влязоха и я избутаха по стълбището към втория етаж. Отвориха масивната нова врата и накараха Холи да се изкачи в стаята. На прага имаше стъпало, защото подът беше с педя и половина по-висок от външния коридор. Докато се придвижваше напред и нагоре, тя чу как вратата се затръшна и ключът шумно прещрака в ключалката.
Нямаше прозорци. От тавана крушка с телена мрежа хвърляше в стаята ярка жълтеникава светлина. Четирите стени, таванът и подът бяха от нерендосани, чисто нови чамови дъски, излъчващи аромат на прясна дървесина. В дъното на стаята имаше легло с проста дървена рамка и тънък, сплескан дюшек. Като в казарма или затвор. Върху леглото бяха оставени два комплекта облекло. Два чифта униформени панталони и две ризи. Тъмнозелени, каквито носеха четирите жени. Тя изкуцука до леглото и ги докосна. Стари и
