Беше огромно. Осейваха го милиарди блестящи звезди. Далечни, но неестествено ярки. Те се рояха из далечните хладни предели на вселената. Огромно нощно небе, достигащо края на вечността.
Намираха се на горска поляна. Ричър усети тежкия дъх на борова смола. Мощен аромат. Чист и свеж. От всички страни ги обграждаше черен горски масив. Дърветата закриваха назъбените планински склонове. Бяха на поляна, обкръжена от планински гори. Голяма поляна, безкрайно мрачна и тиха. Отдясно Ричър зърна неясните черни очертания на сгради. Дълги, ниски постройки. Някакви дървени бараки, сгушени в тъмното.
В края на поляната имаше хора. Стояха сред най-близките дървета. Ричър смътно различаваше силуетите им. Около петдесет-шейсет души. Просто стояха, неподвижни и мълчаливи. Носеха тъмни дрехи. И лицата им бяха тъмни. Зацапани с нощна маскировка. Очите им се белееха на фона на черните дървета. Носеха оръжие. Ричър забеляза пушки и автомати. Закачени небрежно по раменете на мълчаливите, вторачени хора. Имаше и кучета. Няколко едри кучета с дебели кожени каишки.
Сред хората имаше и деца. Ричър ги видя как стоят на мълчаливи групички и гледат с широко разтворени, сънени очи. Бяха се струпали зад възрастните — неподвижни, леко извърнали рамене настрани, обзети от страх и недоумение. Сънени деца, събудени посред нощ, за да присъстват на някакво събитие.
Лоудър бавно се завъртя и махна на мълчаливите хора да дойдат по-близо. После описа с ръка широк кръг като цирково конферансие.
— Спипахме я — изкрещя той в тишината. — Федералната кучка е тук.
Гласът му отекна мощно из далечните планини.
— Къде сме, по дяволите? — попита го Холи.
Лоудър се обърна с усмивка към нея.
— При нас, кучко — тихо отвърна той. — Там, откъдето федералните ти приятелчета не могат да те измъкнат.
— Защо не? Къде сме, по дяволите?
— Ще ти е трудно да го разбереш — каза Лоудър.
— Защо? Все трябва да сме някъде, нали така? Някъде в Щатите.
Лоудър поклати глава.
— Не.
Холи го изгледа с недоумение.
— Канада?
Той пак поклати глава.
— Не сме в Канада, кучко.
Холи се озърна към дърветата и планините. Погледна нагоре към необятното нощно небе. Потръпна от внезапно налетелия хлад.
— Във всеки случай това не е Мексико — каза тя.
Лоудър широко разпери ръце.
— Пред теб е една съвсем нова страна — обяви той.
22
В сряда вечер из чикагския отдел цареше погребално настроение и в известен смисъл наистина ставаше дума за погребение, защото всички надежди да спасят Холи бяха мъртви. Макграт знаеше, че най-добрият шанс е ранният шанс. Ранният шанс бе отминал. Ако Холи все още бе жива, сега се намираше в плен някъде из северноамериканския континент и нямаше надежда да се разбере къде е, преди похитителите да се обадят. А засега те не се обаждаха, макар че бяха изминали около шейсет часа след отвличането.
Макграт седеше край дългата маса в заседателната зала на третия етаж. Пушеше. В залата беше тихо. Милошевич седеше отстрани, с гръб към прозорците. През целия следобед слънцето бе пълзяло бавно по небосклона, за да отстъпи най-сетне място на вечерния здрач. Заедно с него се бе променяла температурата в залата и сега ги обгръщаше меката топлина на лятна привечер. Но двамата усещаха само хладните тръпки на разочарованието. Почти не вдигнаха глави, когато пристигна Броган. Той стискаше наръч компютърни разпечатки. Не се усмихваше, но лицето му изразяваше умерен оптимизъм.
— Откри ли нещо? — запита Макграт.
Броган кимна енергично и седна. Раздели разпечатките на четири купчинки и ги вдигна една по една.
— Куонтико — каза той. — Открили са нещо. И криминалният архив във Вашингтон. Те пък ни пращат три неща. А на мен ми хрумна идея.
Подреди листовете на масата пред себе си и вдигна глава.
— Чуйте сега. Графичен гранит, взаимопроникващи кристали, кремък, гнайс, шисти, слоести метаморфни скали, кварцити, кварцови кристали, червен пясъчник, триасов червен пясък, киселинни вулканични породи, розов фелдшпат, зелен хлорит, желязна руда, едрозърнест пясъчник, пясък и тиня. Знаете ли какво е това?
Макграт и Милошевич свиха рамене й поклатиха глави.
— Геология — каза Броган. — В Академията са проучили пикапа. Геолози от отдел „Анализ на материали“. Заели се с мръсотията, полепнала отдолу по калниците. Открили какво представлява и разбрали къде е била колата. По метала полепват дребни частици скала и пръст. Образува се един вид геоложки отпечатък.
— Добре де, къде е била? — запита Макграт.
— Започнала е от Калифорния — каза Броган. — Някой си Дъч Боркен, производител на цитруси, я купил преди десет години в Мохаве. Това го знаем от производителя. Не е свързано с геологията. После учените казват, че е била една-две години в Монтана. И накрая потеглила насам по северните пътища през Северна Дакота, Минесота и Уисконсин.
— Сигурно ли е? — запита Макграт.
— Като счетоводство на мафиот — каза Броган. — Само дето не е писано с мастило върху хартия, а с кал по ламарините.
— Кой е този Дъч Боркен? Има ли нещо общо?
Броган поклати глава.
— Не. Дъч Боркен е починал.
— Кога? — запита Макграт.
— Преди около две години. Взел голям заем от банката, реколтата отишла по дяволите, ипотеката му изтекла, тогава налапал пушката и си пръснал черепа из цяла Калифорния.
— И по-нататък?
— Синът му откраднал пикапа. Строго погледнато, колата вече е била собственост на банката, нали така? Синът я взел и повече не се мярнал. Банката подала оплакване, местните ченгета се опитали да намерят колата, но не успели. Тя не е регистрирана. В архивите няма никакви данни. Накрая ченгетата зарязали търсенето — на кой му пука за някакъв си раздрънкан пикап? Но според мен Боркен младши е изчезнал с нея в Монтана. Определено е била две години в Монтана, учените са категорични.
— Имаме ли нещо за тоя Боркен младши? — запита Макграт.
Броган кимна. Вдигна следващия лист.
— Данните за него с лопата да ги ринеш. Плъзнал е из целия криминален архив като мравуняк на пикник. Казва се Бо Боркен. Трийсет и пет годишен, ръст сто и осемдесет сантиметра и точно толкова килограма тегло. Едър тип, а? Параноична психика, крайно десни политически убеждения. Сега е водач на нелегален въоръжен отряд. Фанатик до мозъка на костите. Поддържа връзки с други подобни отряди из цялата, страна. Главен заподозрян за обир в Северна Калифорния. Нападение срещу бронирана кола, превозваща двайсет милиона в облигации, платими на предявител. Шофьорът загинал. Предполагат, че е работа на нелегални отряди, защото някои от нападателите носели военни униформи. Подозрението паднало върху Боркен. Но не успели да му го лепнат. От архивите не става ясно защо. А за нас е интересно, че преди тая история Бо Боркен заедно с неколцина други потвърдил алибито на Питър Уейн и го отървал от съда за изнасилване. Значи има доказана връзка с човек, забелязан на местопрестъплението.
