Милошевич надигна глава.
— И отрядът му е в Монтана, така ли?
Броган кимна.
— Можем дори приблизително да посочим в коя област. Учените глави от Чикаго са си харесали две-три долини в северозападния край на Монтана.
— Може ли да са толкова точни? — запита Милошевич.
Броган кимна отново.
— Обадих им се. Казаха, че утаечната порода по калниците била характерна за едно конкретно място. Преди милион години ледниците били остъргали някакви много стари скали, които лежали по-близо до повърхността, отколкото другаде, и всичко това се смесило с обикновената скала — тя също била стара, но не чак толкова, нали разбираш. Своеобразна смес. Попитах ги как могат да са толкова сигурни. А те рекоха, че просто я разпознават, както аз бих разпознал майка си на тротоара от двайсетина метра. Идвала от някакви ледникови долини в североизточния край на Монтана, където някога огромните ледници слизали откъм Канада. Имало и някакъв съвсем различен натрошен пясъчник. Горската охрана го използвала за покритие на планинските пътища.
— Добре — каза Макграт. — Значи тия приятели са били две години в Монтана. Но дали са се върнали пак там?
Броган вдигна третата купчинка разпечатки. Разгъна картата. И се усмихна за пръв път от понеделник насам.
— Върнали са се, и още как. Гледайте картата. Прекият път от Чикаго до северозападния край на Монтана минава през Северна Дакота, нали? Тази сутрин някакъв тамошен фермер тръгнал да се поразходи. И знаете ли какво намерил в канавката?
— Какво? — запита Макграт.
— Мъртвец. Насред пасищата, на километри от най-близката сграда. Естествено, фермерът викнал ченгетата, те взели отпечатъци от трупа и компютърът ги разпознал.
— Кой е бил? — запита Макграт.
— Питър Уейн Бел — каза Бросан. — Един от похитителите на Холи.
— Значи мъртъв? Как е умрял?
— Не знам как. Може да са се скарали. На тоя Бел умът му е бил в гащите. Вече знаем това, нали? Може да е налетял на Холи и тя да го е очистила. Сега да сложим линия върху картата и да погледнем. Били са на път към Монтана. Сто на сто. Така трябва да е било.
— С каква кола? — прекъсна го Макграт. — Да не речеш, че е била бяла камионетка?
— Да, с бяла камионетка — каза Броган.
— Онзи форд беше единствената открадната бяла кола — възрази Макграт.
Броган поклати глава. Вдигна четвъртата купчинка документи.
— Новата ми идея. Проверих дали Рубин не е наемал камионетка.
Макграт го изгледа с недоумение.
— Че за какъв дявол му е на зъболекар камионетка?
— Не е бил той — каза Броган. — Предположих, че може онези да са наели камионетка с кредитните карти на зъболекаря. Изглеждаше доста разумно. Защо да поемат рискове с крадена кола, когато могат да си я наемат — нали са имали краден портфейл, тъпкан с кредитни карти, шофьорски документи и тъй нататък? Обадих се тук-там. И излезе, че в понеделник сутринта около девет часа някой си доктор Рубин е наел форд еконолайн от клона на „Чикаго-Ю-Драйв“ в южните предградия. Попитах ги дали е приличал на снимката в шофьорската книжка. Рекоха, че нямали навика да се заглеждат. Щом кредитната карта била наред, другото не ги интересувало. Тогава попитах каква е на цвят колата. Казаха, че всичките им коли са бели. А надпис имат ли отстрани? Ами да, голям зелен надпис „Чикаго-Ю-Драйв“ на височина около метър и седемдесет.
Макграт кимна.
— Ще се обадя на Харланд Уебстър. Искам да ме изпрати в Монтана.
— Мини по-напред през Северна Дакота — каза Уебстър.
— Защо? — попита Макграт.
За момент настана мълчание.
— Карай стъпка по стъпка — каза Уебстър. — Трябва да проверим тая история с Питър Уейн Бел. Тъй че отскочи най-напред до Северна Дакота, ако обичаш.
— Сигурен ли си, шефе?
— Търпение и труд. Това ще ни оправи. Опитай се да намериш следи. Засега този метод излезе най- подходящ. А твоят Броган свърши добра работа. Харесва ми.
— Тогава да действаме, шефе — предложи Макграт. — Направо в Монтана.
— Да не се втурваме слепешком — отвърна Уебстър. — Още не знаем кой, къде и защо. Това трябва да разберем, Мак.
— Вече знаем кой и къде — възрази Макграт. — Онзи Бо Боркен. В Монтана. Всичко е ясно, нали?
Уебстър отново помълча.
— Може би. Но защо?
Макграт подпря слушалката с рамо и запали следващата цигара.
— Нямам представа — неохотно призна той.
— Огледахме портретите — каза Уебстър. — Пратих ги в отдел „Психология на поведението“.
— И какво?
— Не знам. В онзи отдел са големи умници, но какво можеш да разбереш от една нищо и никаква снимка?
— Има ли изобщо някакви изводи? — запита Макграт.
— Да, в общи линии. Смятат, че трима от групата са обединени, а едрият тип стои някак отделно. Тримата изглеждат еднакво. Забеляза ли го? Еднакво обучение, еднаква външност, може би и роднински връзки. Вероятно нещо ги свързва. Онзи Бел е от Калифорния. Мохаве, нали така? Бо Боркен също. Момчетата предполагат, че тримата са земляци. Типични жители на Западното крайбрежие. Едрият обаче е различен. Други дрехи, друга стойка, друго телосложение. Нашите антрополози смятат, че може да е чужденец, поне отчасти, да речем син на емигранти. Руса коса и сини очи, но има нещо странно в лицето. Казват, че може да е европеец. Едър мъжага. Не напомпан с гимнастика, а едър по рождение.
— И какво? — запита Макграт. — Стигнаха ли до някакви изводи?
— Може да е европеец — каза Уебстър. — Едър, жилав, може би от Европа. Боят се да не излезе някакъв терорист. Или наемник. Сега проверяват в чужбина.
— Терорист? — повтори Макграт. — Наемник? Но защо?
— Там е цялата работа. Трябва да разберем защо. Ако този тип наистина е терорист, какво точно цели? Кой кого е наел? Кой е движещата сила? Дали доброволците на Боркен са го наели да им помогне, или е точно обратното? Дали няма да се окаже, че върти своя игра? И че е наел отряда на Боркен само за местен колорит?
— Какво става, по дяволите?
— Хващам самолет за Чикаго — каза Уебстър. — Поемам прякото ръководство, Мак. Проклетият случай е толкова важен, че се налага да го сторя, нали? Старият ще очаква от мен нещо подобно.
— Кой по-точно? — кисело запита Макграт.
— Който си избереш. И двамата.
Когато Броган потегли към летище О’Хеър, вече притъмняваше. Бяха минали шест часа от аризонския лов на мексиканци. Макграт беше до него на предната седалка, Милошевич седеше отзад. Не разговаряха. Броган мина отвъд телената мрежа и спря край военната писта. Без да излизат от колата, тримата зачакаха реактивния самолет на ФБР. Той пристигна след двайсет минути. Видяха го как кацна и бързо се насочи към тях. После спря под блясъка на прожекторите. Двигателите все още ревяха, когато вратата се отвори и стълбичката падна. Харланд Уебстър подаде глава и се огледа. Забеляза ги и размаха ръка. Енергичен, настоятелен жест. Повтори го още веднъж.
