Фаулър поклати глава.
— Всичко обаче се чува, нали? — запита командирът.
— Все едно, че бях в стаята — каза Фаулър.
След като го изблъскаха надолу по стълбите, Ричър отново се озова в звездната нощ. Поеха обратно по същата стръмна, камениста пътека. Водачът на групата го влачеше за лакътя. Бързаха. Почти тичаха. Мушкаха го в гърба с дулата на автоматите. Изминаха километър и половина за петнайсет минути. Отново прекосиха поляната и грубо блъснаха Ричър в малката барака.
Лоудър още лежеше на пода. Но зад дъсчената маса седеше нов човек. Командирът. Ричър веднага разбра това. Човекът изглеждаше невероятно. Висок към метър и осемдесет, тегло около сто и осемдесет килограма. Възраст някъде към трийсет и пет години. Гъста светлоруса, почти бяла коса, късо подстригана отстрани и дълга отгоре като на немски гимназист. Гладко и розово лице, подпухнало от нездрава пълнота, с две малки яркочервени петна на скулите. Мънички безцветни очи, хлътнали дълбоко между бузите и белезникавите вежди. Влажни червени устни, издадени над брадичката, която явно бе доста мощна, за да запази някаква форма сред шишкавата физиономия.
Беше облечен в огромна черна униформа. Безупречно изгладена черна риза с военна кройка, но без други отличителни знаци, освен емблемите на раменете. Широк черен колан, блестящ като огледало. Черен панталон за езда и черни ботуши, лъснати не по-зле от колана.
— Влез и седни — тихо каза той.
Блъснаха Ричър към стола, където бе седял преди малко. Той се отпусна с ръце зад гърба. Пазачите се изпънаха наоколо, затаиха дъх и впериха очи в пустотата.
— Името ми е Бо Боркен — каза едрият мъж. — Тук командвам аз.
Гласът му беше писклив. Ричър се вгледа в него и усети някакво странно излъчване. Излъчването на абсолютна власт. То струеше от командира като мощно, ослепително сияние.
— Трябва да взема решение — каза Боркен. — Искам да ми помогнеш.
Ричър изведнъж осъзна, че гледа встрани от този човек. Сякаш сиянието го заслепяваше. Наложи си да извърне бавно глава и да погледне право към широкото бледо лице.
— Какво решение? — попита той.
— Дали да живееш — каза Боркен. — Или да умреш.
Холи дръпна страничното капаче на ваната. Знаеше, че понякога водопроводчиците пъхат зад плочките разни боклуци. Парчета тръба, летви, дори инструменти. Изхабени ножовки, гаечни ключове. Все полезни неща. В някои квартири бе намирала какво ли не. Но тук нямаше нищо. Легна и дълго шари с ръка в тъмнината, без да открие каквото и да било.
А подът под ваната беше все тъй плътен. Тръбите минаваха през тесни дупки в дъските. Майсторска работа. Може би имаше начин да се вмъкне лост покрай голямата тръба на тоалетната. Ако разполагаше с лост, вероятно би успяла да изкърти дъска от пода. Но в стаята нямаше лост. Нито друг подходящ предмет. Закачалката за кърпи беше пластмасова. Щеше да се строши още при първия натиск. Друго нямаше. Тя седна на пода и усети как я обзема разочарование. После отново чу стъпки пред вратата.
Този път бяха тихи. Не тропаха, а пристъпваха едва-едва. Някой се приближаваше бавно и предпазливо. Някой, комуто не се полагаше да е тук. Тя бавно стана. Излезе от банята и затвори вратата, за да не се вижда сваленият капак. Докато куцаше към леглото, ключалката щракна и вратата се отвори.
В стаята влезе мъж. Беше млад, облечен в маскировъчна униформа, с черни петна по лицето. Дълъг червен белег пресичаше косо челото му. През рамо носеше автомат. Той се обърна и тихо затвори вратата. После се завъртя към Холи с пръст върху устните.
Тя се втренчи в него. Обзе я гняв. Този път не беше окована. Този път щеше да го убие. Тя се усмихна на безумната логика. Банята щеше да я спаси. Нали беше високопоставена затворничка. Трябваше да се отнасят към нея с уважение и почит. Ако някой дойдеше да я насилва и тя го убиеше, другите нямаше какво да кажат, нали?
Но младежът с белега само кимна към банята, без да сваля пръст от устните си. Тихичко пристъпи натам и отвори вратата. Кимна й да го последва. Тя закуца след него. Младежът погледна сваления капак и поклати глава. После посегна и завъртя крановете. Във ваната плисна мощна струя вода.
— Монтирали са микрофони — каза той. — Подслушват, за да ме хванат.
— Кой си ти, по дяволите? — попита Холи.
Той клекна и отново намести страничния капак.
— Излишен труд. Няма начин да се измъкнеш.
— Трябва да има — каза тя.
Младежът поклати глава.
— Вече изпробваха стаята. Командирът затвори тук един от работниците, които я построиха. Каза, че ако не се измъкне, ще му отреже ръцете. След такава заплаха сигурно е опитал всичко възможно.
— И какво стана? — запита тя.
— Командирът му отряза ръцете.
— Кой си ти, по дяволите? — повтори Холи.
— ФБР — каза младежът. — Отдел за борба с тероризма. Под прикритие. Май ще трябва да те измъкна.
— Как?
— Утре. Мога да взема джип. Пък после каквото стане. Не мога да поискам помощ по радиото, защото подслушват ефира. Просто се качваме в джипа, караме на юг и разчитаме на късмета.
— Ами Ричър? — запита тя. — Къде го отведоха?
— Забрави го — каза младежът. — До сутринта ще е мъртъв.
Холи поклати глава.
— Не тръгвам без него.
— Сърдит съм на Лоудър — каза Бо Боркен.
Ричър сви рамене и погледна надолу. Лоудър лежеше на една страна, свит в ъгъла между стената и пода.
— Ти сърдит ли си му? — попита Боркен.
Ричър не отговори.
— Искаш ли да го ритнеш? — попита Боркен.
Ричър продължаваше да мълчи. Виждаше накъде води тази игра. Ако кажеше „да“, трябваше да пребие Лоудър. Не че имаше нещо против, но предпочиташе да го стори по своя воля. Ако кажеше „не“, Боркен щеше да го нарече страхливец без вродено чувство за справедливост и самоуважение. Проста и ясна игра без печеливш вариант. Затова избра тактиката, която бе използвал хиляди пъти: съмняваш ли се, дръж си езика зад зъбите.
— В лицето, а? — запита Боркен. — Или може би в топките?
Лоудър гледаше Ричър. Имаше нещо странно в лицето му. Ричър разбра какво е. Очите му се разшириха от изненада. Лоудър умоляваше да го ритне той, а не Боркен.
— Лоудър, лягай долу — нареди Боркен.
Лоудър се отлепи от стената и отпусна рамене на пода. Завъртя тяло насам-натам и се изпъна по гръб. Боркен кимна на най-близкия пазач.
— В лицето.
Пазачът пристъпи напред и притисна с подметка главата на Лоудър настрани, тъй че лицето му да е обърнато към стаята. После се отдръпна и замахна с крак. Мощен ритник с тежък ботуш. Главата на Лоудър се отметна назад и изкънтя в стената. От носа му шурна кръв. Боркен дълго гледа червената струя без особен интерес. После пак се обърна към Ричър.
— Лоудър е един от най-старите ми приятели — каза той.
Ричър не отговори.
— Възникват два въпроса, нали? — продължи Боркен. — Първи въпрос: защо съм толкова строг дори и към старите си приятели? И втори въпрос: ако така се отнасям с приятелите, то какво ли правя на враговете
