— Някакви вести от ракетното поделение? — запита Джонсън.
Офицерът поклати глава в полумрака.
— Никакви, сър.
Уебстър чака почти цял час. Най-сетне вратата на малката бяла стаичка се открехна. На прага стоеше агент в син костюм. Тънка жичка се виеше изпод яката към слушалката в ухото му.
— Заповядайте с мен, сър — каза агентът.
Докато Уебстър ставаше, онзи вдигна ръка и изрече нещо в ръкава си. Уебстър го последва по тихия коридор към асансьора. Асансьорът беше малък и бавен. Свали ги на първия етаж. Продължиха по друг тих коридор и спряха пред бяла врата. Агентът почука само веднъж и отвори.
Президентът седеше зад бюрото си. Бе извъртял стола тъй, че да е с гръб към кабинета. Гледаше през бронираните прозорци към гъстеещия мрак над градината. Декстър седеше в кресло отстрани. Никой не предложи на Уебстър да седне. Президентът не се обърна. Заговори веднага щом чу вратата да щраква.
— Да допуснем, че съм съдия — каза той. — Да допуснем, че ти си ченге и идваш да искаш заповед за обиск.
Уебстър виждаше отражението на президента в дебелото стъкло. Вместо лице имаше само неясно розово петно.
— Добре, сър, да допуснем.
— С какво разполагаш? — запита президентът. — И с какво не разполагаш? Дори не си сигурен, че Холи е там. Имаш на място таен агент и той не го потвърждава. Само гадаеш, това е. Ами ракетите? Военните загубили радиовръзка. Може да е временно. Може да има цял куп причини. Твоят агент не споменава за ракети.
— Може да има затруднения, сър — каза Уебстър. — Наредено му е да се пази. Не е футболен коментатор, а агент под прикритие, нали? Не може да хукне из гората, когато му се прииска.
Президентът кимна. Розовото петно върху стъклото подскочи нагоре-надолу. Поне донякъде му съчувстваше.
— Разбираме, Харланд — каза той. — Наистина. Но би трябвало да предположим, че при събития от подобен мащаб човекът ще се напрегне докрай, нали? Нямаш обаче никакви вести. Тъй че идващ при нас само с шепа догадки.
Уебстър разпери ръце. Заговори право към тила на президента.
— Сър, работата е дебела. Те се въоръжават, взимат заложници, говорят за откъсване от държавата.
Президентът кимна.
— Не разбираш ли, че тъкмо там е цялата работа? — каза той. — Ако ставаше дума за шепа смахнати с бомба в някоя горска колиба, тутакси щяхме да те пратим натам. Но не е така. Можем да се изправим пред най-тежката конституционна криза от 1860 година насам.
— Значи сте съгласни с мен — каза Уебстър. — Приемате ги сериозно.
Президентът поклати глава. Печално, сякаш бе разтревожен, но не се изненадваше.
— Не — каза той. — Не ги приемаме сериозно. Именно затова проклетата история става толкова сложна. Те са шепа наивни идиоти, които виждат навсякъде заговори и съзаклятия, дрънкат за независимост на някакво си жалко парче безполезна земя. Но въпросът е друг: как да реагира една зряла демократична нация? Дали да ги избие до крак, Харланд? Така ли реагира една зряла нация? Трябва ли да хвърли цялата си убийствена мощ срещу шепа слабоумни граждани? От едно поколение насам упрекваме най-сурово руснаците за тия неща. И сега да сторим същото?
— Те са престъпници, сър — каза Уебстър.
— Да, така е — кротко се съгласи президентът. — Те са фалшификатори, притежават незаконни оръжия, не плащат данъци, проповядват расова ненавист, може дори да са ограбили бронирана кола. Но всичко това са подробности, Харланд. А цялостната картина е, че имаме работа с недоволни граждани. И как ще реагираме? Окуражаваме недоволните граждани в цяла Източна Европа да се вдигнат на борба за национално самоопределение, нали така? Е, как да постъпим със собствените си недоволни граждани, Харланд? Война ли да им обявим?
Уебстър стисна зъби. Зави му се свят. Сякаш се задушаваше сред дебелите килими, меките цветове на стените и ароматизирания въздух в Овалния кабинет.
— Те са престъпници — повтори той. Не се сещаше какво друго да каже.
Президентът кимна. Все още му съчувстваше.
— Да, така е — отново се съгласи той. — Но погледни цялостната картина, Харланд. Помисли кое е най-тежкото им престъпление. Най-тежкото им престъпление е, че мразят своето правителство. Накажем ли ги заради него, можем да се изправим пред криза. Както вече казахме, може би има шейсет милиона американци, готови да прекрачат чертата. Сегашната администрация много добре осъзнава това, Харланд. И ще стъпва на пръсти.
— Ами Холи? — запита Уебстър. — Нима ще я пожертвате току-така?
Настана дълго мълчание. Президентът продължаваше да седи с гръб към него.
— И тя е една от пречките да реагирам — тихо изрече той. — Нямам право да приемам нещата лично. Не разбираш ли? Една лична, емоционална, гневна реакция ще бъде грешка. Пагубна грешка. Мога само да чакам и да мисля. Обсъдих това с генерала. Разговаряхме часове наред. Откровено казано, Харланд, той е готов да ме заплюе, и да си призная, не го упреквам. Най-старият ми приятел е готов да ме заплюе. Тъй че не ми говори за жертви, Харланд. Защото в този кабинет друго не се и прави. Човек слага националния интерес над приятелството, над собствената си личност. През цялото време. Това е да си президент.
Отново настана дълго мълчание.
— И тъй, какво заповядвате, господин президент? — запита Уебстър.
Ново мълчание.
— Нищо не ти заповядвам — каза президентът. — Заповядвам лично да се заемеш със случая. Заповядвам да дойдеш при Декстър в понеделник сутринта, ако още има защо.
Никой не остана в колата. Не ги свърташе на едно място. Излязоха сред планинския хлад и закрачиха безцелно наоколо. Джонсън и адютантът отидоха с шофьора на север да огледат мястото за командния пункт. Макграт, Броган и Милошевич стояха малко по-настрани. Макграт пушеше, унесен в размисли. От време на време хлътваше обратно в армейския шевролет да използва телефона. Обади се на щатската полиция, електрическата компания, телефонната компания и горската охрана.
Броган и Милошевич се поразходиха на север. Откриха бронирана кола. Не танк, а нещо като бронетранспортьор. Наблизо стоеше офицерът, който ги бе посрещнал, заедно със седем-осем войници. Едрите, мълчаливи мъже разпъваха палатки на завет под скалите край пътя. Броган и Милошевич им кимнаха, после поеха обратно. Върнаха се при Макграт и зачакаха.
След четирийсет минути всички чуха далеч на юг глухото бучене на мощни дизели. Звукът се засили и ненадейно избухна иззад завоя. Зададе се колона камиони. Големи, ъгловати каросерии, вдигнати високо върху масивни шасита с огромни колела. Чакълът глухо хрущеше под тежките гуми. Наближаваха бавно, с мощен рев. Офицерът от колата изтича да ги посрещне. Посочи им къде да спрат. Камионите пропълзяха край него и спряха по двойки точно пред входа на скалната теснина.
Бяха четири. Боядисани на черни и зелени петна, със закачени отстрани маскировъчни мрежи, номера и големи бели звезди. Над покривите на първите два стърчаха антени. Другите два бяха за настаняване. В четирите ъгъла на всеки камион имаше хидравлични опори. Шофьорите ги спуснаха, за да облекчат колелата. После изключиха двигателите и тежкият дизелов рев заглъхна в планинската тишина.
Шофьорите наскачаха от кабините. Изтичаха отзад да отворят вратите. Бръкнаха вътре и разгънаха къси алуминиеви стълбички. Качиха се и включиха осветлението. Из каросериите припламнаха зелени лампички. Шофьорите отново излязоха. Строиха се и козируваха на офицера.
— На ваше разположение, сър — каза старшият.
Офицерът кимна. Посочи към шевролета.
— Върнете се с тая кола. И забравете, че сте били тук.
