Гласът му бе все тъй спокоен. Джонсън познаваше този глас — гласа на офицер, готов да защити най- добрия си подчинен. За Уебстър и Макграт обаче това бе гласът на колега полицай, изказващ съмнение. Решиха, че след трийсет години служба човекът има право да бъде изслушан.
— Как другояче да ги тълкуваме? — запита Уебстър.
— Четири откъслечни мига от едно събитие — отвърна Гарбър. — Може да ни разказват погрешна история.
Уебстър се наведе и посочи първата снимка.
— Ето, грабва дрехите и патерицата. Ясно е като бял ден, генерале.
Гарбър поклати глава. Настана тишина. Само електронните прибори тихо бръмчаха. Джонсън зърна проблясък на съмнение. Но не у Гарбър, а в очите на Макграт. В този момент Броган шумно се изкатери по стълбичката. Подаде глава иззад вратата.
— Записите от наблюдението, шефе — каза той. — Преглеждахме какво са засекли самолетите. Трябва да видите.
После отново изчезна навън. Четиримата се спогледаха и станаха. Излязоха в студената вечер и тръгнаха към камиона с голямата антена. Вътре Милошевич седеше със запретнати ръкави под синкавите лъчи на четири телевизионни екрана. Той зареди касетата и натисна един бутон. Върху екраните едновременно изникна кристално чист изглед отгоре към малко градче. Качеството на картината бе великолепно. Като съвършен филмов кадър, само че заснет не хоризонтално, а вертикално.
— Йорк — каза Милошевич. — В долния десен ъгъл е старата съдебна сграда. А сега гледайте.
Той погледна брояча и превъртя лентата. После отново включи изображението.
— Сега сме на около два километра. Камерата се е преместила на северозапад. Наблизо има параден плац, а това е стрелбище.
Този път обективът обхващаше по-широка площ. На юг се виждаха две поляни с бараки, а на север равен плац. Между тях в дърветата се врязваше тясна просека, дълга към осемстотин метра и широка около двайсет. За момент камерата свърна надясно, за да определи мащаба, после се насочи към тълпата в източния край на стрелбището. След това обхвана само групичка хора, застанали около някакъв стар дюшек. Ясно се виждаха четирима мъже. И една жена. Генерал Джонсън ахна и се втренчи в образа на дъщеря си.
— Кога е било това? — запита той.
— Преди няколко часа — отвърна Милошевич. — Още е жива и здрава.
Той замрази кадъра и почука четири пъти с нокът по екрана.
— Ричър. Стиви Стюарт. Този тук вероятно е Одел Фаулър. А дебелакът е Бо Боркен. Съвпада със снимката от калифорнийското досие.
После отново натисна бутона. От единайсет километра височина камерата оставаше прикована към мястото около дюшека. Боркен отпусна туловище на земята и остана да лежи неподвижно. После изпод дулото на пушката му беззвучно избухна облаче прах.
— Стрелят на осемстотин метра — каза Милошевич. — Според мен трябва да е някакво състезание.
Изгледаха следващите пет изстрела на Боркен, после Ричър вдигна пушката си.
— Това е „Барет 90“ — обади се Гарбър.
Ричър легна и бавно изстреля шест беззвучни куршума. Тълпата се струпа наоколо. След малко Ричър изчезна между дърветата на юг.
— Добре — каза Уебстър. — Как ще го изтълкувате, генерал Гарбър?
Гарбър сви рамене. На лицето му бе застинало твърдо упорство.
— Той е с тях, няма съмнение — каза Уебстър. — Видяхте ли дрехите му? Беше с униформа. И стреля на полигона. Щяха ли да му дадат униформа и пушка, ако не беше от техните?
Джонсън върна записа малко назад и спря кадъра. За дълго се вгледа в Холи. После излезе навън и подвикна през рамо на Уебстър:
— Директоре, не забравяйте, че ни чака работа. Искам предварително да разработим подробен план. По-добре да сме готови за всичко.
Уебстър го последва. Броган и Милошевич останаха пред мониторите. Макграт гледаше Гарбър. Гарбър се взираше в изгасналия екран.
— И все пак не вярвам — каза той.
Завъртя се и видя, че Макграт го гледа. Кимна му да излязат. Бавно тръгнаха един до друг в тихата нощ.
— Не мога да го докажа — каза Гарбър. — Но Ричър е на наша страна. Лично аз гарантирам безусловно за него.
— Не ми изглежда така — възрази Макграт. — Той е класически тип. Идеално съвпада със стандартните психологически разработки. Бивш военен, останал без работа, недоволен, осакатено детство, вероятно обиден на целия свят.
Гарбър поклати глава.
— Съвършено невярно. Освен че е бивш военен. Беше чудесен офицер. По-добър не съм имал. Голяма грешка допускате.
Макграт го погледна в лицето.
— Значи вие му вярвате? — запита той. — Лично вие.
Гарбър кимна, свирепо навъсен.
— Главата си залагам. Не знам защо е там, но ви уверявам, че е чист, върши каквото трябва и ще успее или ще умре. А той е
Точно на сто километра северно от тях Холи се бе доверила на същия инстинкт. Разглобеното легло вече го нямаше и сега тя лежеше на тънкия дюшек върху дъските. За наказание й бяха отнели сапуна, шампоана и кърпите. Не бяха изчистили малката локвичка кръв от главата на мъртвата. Сигурно си въобразяваха, че това ще я разстрои. Но грешаха. Радваше я. С радост гледаше как кръвта засъхва и потъмнява. Мислеше си за Джаксън и гледаше петното като картинка от Роршахов тест, която й казва: ето че най-сетне излезе от сянката, Холи.
В крайна сметка Уебстър и Джонсън разработиха съвсем простичък план. Той се основаваше върху географията. Точно същата география, която бе съблазнила Боркен да избере Йорк за свой бастион. Както при всички планове, свързани с географията, разработката му зависеше от картата. И както всички планове, зависещи от картата, можеше да успее само ако тя се окаже точна. А както се случва обикновено с картите, тя вече бе остаряла.
Използваха едромащабна карта на Монтана. Повечето данни в нея бяха съвсем надеждни. Основните подробности на релефа бяха нанесени правилно. Западното препятствие се виждаше от пръв поглед.
— Можем да сметнем реката за непроходима, нали? — запита Уебстър.
— Правилно — съгласи се Джонсън. — Пролетното пълноводие сигурно е в разгара си. Нищо не можем да сторим до понеделник, когато ще разполагаме с оборудване.
Пътищата бяха отбелязани с червено и напомняха отпечатък от човешка ръка. Градчетата Калиспел и Уайтфиш се гушеха в дланта. Над тях пътищата се разпръскваха като палец и четири пръста. Показалецът минаваше през градчето Юрика и продължаваше към канадската граница. Палецът отиваше на северозапад, пресичаше Йорк и свършваше при старите мини. Сега този палец бе ампутиран над първата става.
— Те очакват, че ще дойдете по пътя — каза Джонсън. — Затова няма да го направите. Ще завиете на изток към Юрика и ще минете през гората.
Той плъзна молив надолу по палеца и през дланта. Върна нагоре по показалеца и се задържа върху Юрика. Между Йорк и Юрика имаше осемдесет километра гора. Тя бе изобразена на картата с голямо зелено петно. Широко и дълго. И двамата знаеха какво означава петното. Стигаше им да се озърнат наоколо. Тази зона бе обрасла с вековни гори. Те покриваха плътно планинските склонове. На места ставаха толкова гъсти, че човек едва можеше да се провре между дънерите. Но зеленото петно на изток от Йорк беше национален резерват. Притежаван и поддържан от горската охрана. През него минаваше паяжина от тънки нишки. Тези нишки бяха пътеки на горската охрана.
— Хората ми ще са там след четири часа — каза Уебстър. — Екипът за спасяване на заложници. Ако
