линията.
Носеха фенерчета. Лъчите подскачаха и се люшкаха в такт с крачките им.
— Няма проблеми — каза Боркен. — Седем сутринта по тукашно време прави девет часа на Източното крайбрежие. Идеално време. Ще го направим в седем. Най-напред Вашингтон, после Ню Йорк и Атланта. До седем и десет ще сме готови. Десет минути, които разтърсват света, нали? И остават двайсет в резерв.
Спряха до втория камион. Откачиха задния капак. Той падна с тежко метално дрънчене.
— А после? — запита Фаулър.
— После ще видим — отвърна Боркен. — Засега имат тук само осем морски пехотинци. Чудят се какво да правят. Не познават гората. Както очаквахме, Белият дом се ослушва. Дори и да вземат някакво решение за дванайсет часа, то ще е чак утре вечер. А дотогава ние ще сме им най-малката грижа.
Бяха пъхнали глави в каросерията. Дебелото брезентово покривало приглушаваше гласовете им.
— Трябва ли му и ракетата? — запита Фаулър.
— Само ракетохвъргачката — отговори Боркен. — Важна е електрониката.
Легнал сред притичващите плъхове, Ричър чу как изщракаха закопчалки. После изскърца гума — сваляха една от ракетохвъргачките. След малко изтракаха скобите на задния капак. Стъпките се отдалечиха. Фенерчетата заподскачаха към изхода.
Пантите тежко изскърцаха и грамадните дървени врати се затвориха с глух тропот. Ричър чу как оставиха лекичко ракетохвъргачката върху шистите. После двамата с пъхтене вдигнаха дънера на място. Издрънчаха вериги, щракнаха катинари. Стъпките пак захрущяха по шистите.
Ричър се търкулна настрани от труповете и налетя върху плъх. Гневно замахна и зверчето отхвръкна с цвърчене из мрака. Седна и изчака. Бавно пристъпи към изхода. Ослуша се. Изчака шест минути. Пъхна ръце в процепа между двете врати и дръпна.
Вратите мръднаха само два-три сантиметра. Той прилепи здраво длани върху гладкото дърво, стегна рамене и задърпа. Вратите останаха неподвижни. Все едно се мъчеше да отмести вековен бор. Ричър продължи усилията си още минута. Напъваше като щангист. Вратите бяха заклещени. И изведнъж разбра защо. Двамата бяха сложили изметнатия дънер обратно. Преди малко извивката сочеше навътре, сега беше извъртяна навън. Вместо да оставя вратите хлабави, заклещваше ги двойно по-здраво.
Ричър си припомни как изглеждаше дънерът. Дебел около педя и половина, изметнат, но сух и корав като желязо. Обърнат навътре не беше препятствие. Обърнат навън ставаше непреодолим. Ричър хвърли поглед към камионите. Отказа се. Нямаше място, за да набере инерция. Можеше да натиска с цялата мощ на големия дизелов двигател, но това не беше достатъчно. Просто не си представяше сила, способна да строши онзи стар дънер.
Помисли дали да не използва ракета. Отказа се. Беше прекалено шумно, пък и нямаше да стане. Зарядното устройство се включваше едва на десет метра височина. И носеха само три килограма заряд. Достатъчно, за да разпердушинят реактивен двигател, но на тия стари дънери три килограма експлозив щяха да им подействат колкото пиличка за нокти. Беше затворен тук, а Холи го чакаше.
Не му бе присъщо да изпада в паника. И не изпадаше. По природа беше спокоен, а дългото обучение подсили тази черта. Учеха го да обмисля и преценява, да използва вроденото си високомерие, за да победи. Ти си Джак Ричър, казваха. Можеш всичко. Най-напред го казваше майка му, после баща му, после тихите, кротки убийци във военните школи. И той им повярва.
Но не докрай. Някакво гласче вечно крещеше от дъното на душата му: просто си късметлия. Вечно имаш късмет. И понякога в най-тихите часове сядаше и чакаше кога късметът ще му изневери. Сега седеше на каменния под с гръб към грамадната врата и се питаше: изневери ли ми най-сетне?
Завъртя лъча на фенерчето из пещерата. Плъховете стояха на почтително разстояние. Повече ги интересуваше мракът в дъното. Изоставят ме, помисли той. Бягат от потъващия кораб. После умът му отново прещрака. Не, интересуват ги тунелите. Защото тунелите водят на разни места. Отново си спомни огромните миши дупки, прорязващи скалната стена в северния край на котловината. Може би всички те бяха свързани чрез тесните пукнатини в дъното.
Изтича към дъното на пещерата покрай камионите, покрай нелепата купчина трупове. Скоро му се наложи да наведе глава. Плъховете се стичаха като поток към пукнатината отляво. Той легна по корем и насочи лъча напред. Запълзя подир плъховете.
Налетя на скелет. Заблъска с крака и право пред лицето му изникна ухилен череп. После още един. В тясната пукнатина бяха наблъскани четири или пет скелета. Разбъркана купчина кости. Ричър ахна и се отдръпна назад. Огледа внимателно. Освети ги отблизо.
Само мъже. Разбра го по петте тазови кости. По черепите личаха следи от огнестрелни рани. В слепоочията. Мънички кръгли дупки на влизане и на излизане. Мощен пистолетен куршум със стоманена обвивка. Неотдавнашна работа, свършена преди по-малко от година. Плътта не беше изгнила. Беше изядена. По костите личаха успоредни бразди от зъбите на гризачи.
Нямаше нито един цял скелет. Плъховете бяха раздърпали костите. Тук-там се мяркаха парцалчета плат. На места по гръдния кош имаше останки от дрехи. Плъховете не засягат сериозно дрехите. Особено по гърдите. За какво им е? Прогризват си път отвътре. Най-напред през меките части. После се заемат с ребрата от вътрешната страна.
Платът беше в тютюнев и масленозелен цвят. С черни и сиви маскировъчни петна. Ричър зърна раздърпана пъстра нишка. Проследи я до една емблема, закрита от изгризана плешка. Овална филцова емблема с копринена бродерия. Надписът гласеше:
Проснат по корем, заровен в костите, Ричър грижливо проучи всичко. Успя да сглоби пет униформи. Откри още две емблеми. Едната с надпис:
Тук скалата слизаше толкова ниско, че нямаше как да се пропълзи над костите. Трябваше да ги разблъска и да лази през тях. Плъховете не проявяваха интерес. Костите бяха изгризани. Новото пиршество ги чакаше в пещерата. Натам се стремяха. Ричър протегна фенерчето напред и запълзя към планинските недра срещу цвърчащия прилив.
Беше загубил чувство за ориентация. Надяваше се, че пълзи в западна посока, но не можеше да е сигурен. Таванът слезе на шейсет сантиметра от пода. Ричър лазеше по стара, отдавна изчерпана рудна жила. Таванът продължаваше да се спуска. Четирийсет и пет сантиметра. Беше студено. Пукнатината се сви около него. Пълзеше с протегнати ръце. Вече нямаше място да ги дръпне назад. Пълзеше по тясна каменна тръба под милиони тонове скала без ни най-малка представа накъде отива. А фенерчето почваше да гасне. Батерията се изтощаваше. Крушката пръскаше мъждива оранжева светлинка.
Ричър се задъхваше. И трепереше. Не от умора. От ужас. Не това бе очаквал. Преди малко си представяше спокойна разходка по широка изоставена галерия. Не тази тясна пукнатина в скалата. Изтласкваше се с главата напред към най-страшния си детски кошмар. Много неща бе преживял и рядко изпитваше страх. Но още от най-ранно детство знаеше, че изпитва ужас от възможността да попадне на тъмно и тясно, където няма как да завърти грамадното си тяло. Всичките му детски кошмари бяха едни и същи — как е затворен на тясно. Той се отпусна по корем и затвори очи. Лежеше запъхтян, със стегнато гърло. Насилваше дробовете си да вдишват и да издишват. После продължи сантиметър по сантиметър напред към кошмара.
Стотина метра навътре в тунела фенерчето най-сетне изгасна. Настана пълен мрак. Пукнатината ставаше още по-тясна. Притискаше плещите му надолу. Той се напъваше да напредва там, където вече нямаше място за него. Бе извил глава настрани. Мъчеше се да запази спокойствие. Спомни си какво бе казал на Боркен: хората са били много по-дребни. Мършави дребосъци, тръгнали на запад да дирят богатство в планинската утроба. Два пъти по-дребни от Ричър. Може би легнали по гръб и пълзящи бавно навътре, за да къртят от скалата пъстрите рудни жили.
Опипваше с изгасналото фенерче като слепец. На половин метър от лицето му то блъсна плътна скала. През задавеното си дишане Ричър чу звънтенето на стъкло. Плътна стена. Тунелът свършваше. Той се опита да пропълзи назад. Изобщо не успя да помръдне. За да намери опора за ръцете си и да се отблъсне,
