— Белият дом. Следващият?
— Някъде в Ню Йорк — каза Макграт и продиктува номера от втория екземпляр.
— Обединените нации — каза адютантът. — Искат свидетели.
— Третия не го знам — каза Макграт. — Код четиристотин и четири.
— Атланта, Джорджия — обади се Гарбър.
— Какво има в Атланта? — запита Уебстър.
Адютантът енергично тракаше по клавишите.
— Си Ен Ен — отвърна той. — Искат реклама.
Джонсън кимна.
— Хитро измислено. Искат всичко на живо по телевизията. Боже мой, представяте ли си? ООН за посредник и денонощни коментари по Си Ен Ен. Пред очите на целия свят.
— Какво да правим сега? — запита Уебстър.
Настана дълго мълчание.
— Защо споменават въздушното пространство? — изрече високо Гарбър.
— Перифразират — каза Уебстър. — През 1776 година не е имало никакво въздушно пространство.
— Ракетите — възкликна Гарбър. — Може ли да са премахнали системата РВП?
Отново мълчание. Чуха как отвън спира кола. Затръшнаха се врати. Броган и Милошевич изтропаха по стълбичката и нахълтаха сред мъртвешка тишина. Носеха кафяви книжни торби и пластмасови чаши с найлонови капачета.
Грамадният спасителен чинук прелетя без затруднения от Колорадо до военновъздушната база „Малмстром“ край Грейт Фолс, Монтана. Кацна там и насреща му се отправиха цистерни с гориво. Пилотите отидоха в столовата да пият кафе. Върнаха се след двайсет минути. Излетяха отново, описаха изящна дъга в свежото утро и се отправиха с тътен на северозапад.
38
— Не получаваме никакъв отговор — каза Фаулър. — Започваме да се чудим защо.
Ричър сви рамене. Намираха се в командирската барака. Стиви го бе отмъкнал през дърветата до Бастиона, а оттам го пое Фаулър с двама въоръжени пазачи. Наказателната барака не им вършеше работа. Все още бе заета от Джоузеф Рей. Затова използваха командирската. Накараха Ричър да седне и Фаулър прикова с белезници лявата му ръка за облегалката на стола. Пазачите застанаха от двете страни, напрегнати и готови за стрелба. После Фаулър отиде при Боркен и Стиви за церемонията на плаца. Ричър чу в далечината крясъци и възторжени викове при обявяването на декларацията. После настана тишина. Деветдесет минути по-късно Фаулър се върна сам. Седна зад бюрото на Боркен и запали цигара. Пазачите останаха на място.
— Пратихме го по факса преди час — каза Фаулър. — Няма отговор.
Ричър вдишваше мириса на тютюн и оглеждаше знамената по стените. Тъмночервени, с бели кръгове и черни пречупени кръстове.
— Знаеш ли защо няма отговор? — запита Фаулър.
Ричър мълчаливо поклати глава.
— Знаеш ли какво си мисля? — каза Фаулър. — Прекъснали са линията. Телефонната компания се е съюзила с федералните агенти. Казаха ни, че ще го сторят в седем и половина. Очевидно са избързали.
Ричър отново сви рамене. Не отговори.
— Би трябвало да ни съобщят за такова нещо — каза Фаулър.
Той хвана глока, подпря дръжката върху бюрото и започна да го върти като оръдие.
— Но не ни съобщиха.
— Може приятелчето от Чикаго да ви е зарязало — каза Ричър.
Фаулър поклати глава. Глокът сочеше право в гърдите на Ричър.
— Получавахме лавина от информация. Знаем къде са, колко са, какво смятат да правят. Но сега, когато все още се нуждаем от информация, не я получаваме. Връзката е прекъсната.
Ричър мълчеше.
— Проучваме — каза Фаулър. — В момента проверяваме радиостанцията.
Ричър мълчеше.
— Нещо да ни кажеш за радиото? — запита Фаулър.
— Какво радио? — отвърна Ричър.
— Вчера работеше превъзходно — каза Фаулър. — Днес изобщо не ще да работи, а ти обикаляше през нощта.
Той се наведе и дръпна чекмеджето, в което Боркен държеше стария колт. Но не извади револвера. Извади малка черна радиостанция.
— Това беше на Джаксън. Той страшно бързаше да ни покаже къде е скрито. Дори умоляваше да ни покаже. Плачеше, пищеше и молеше. Едва не си строши ноктите от бързане, докато го изрови.
Фаулър се усмихна и внимателно прибра радиостанцията в джоба си.
— Предполагам, че трябва само да го включим — продължи той. — Би трябвало да ни свърже пряко с федералните отрепки. На сегашния етап се налага да разговаряме с тях. Да видим дали ще се съгласят да възстановят телефонната линия.
— Страхотен план — подметна Ричър.
— Факсът е важен за нас — каза Фаулър. — Жизненоважен.
Светът има право да знае какво вършим тук. Светът има право да види. Тук се твори историята. Разбираш го, нали?
Ричър се загледа в стената.
— Те имат камери — продължаваше Фаулър. — В момента над нас летят разузнавателни самолети. Вече е светло и виждат какво вършим. В такъв случай как да използваме този факт?
Ричър поклати глава.
— На мен не разчитайте.
Фаулър се усмихна.
— Естествено, че не разчитаме. Много ли ще се трогнат, ако те видят закован на някое дърво? Ти си просто боклук и за нас, и за тях. Но Холи Джонсън е друга работа. Може да ги потърсим по собствения им предавател и да им заръчаме да гледат с шпионските камери. Може да се замислят. Току-виж, се съгласили да разменят телефонната линия срещу лявата й гърда.
Той загаси цигарата. Приведе се напред. Заговори по-тихо.
— Тук не си поплюваме, Ричър. Видя какво направихме е Джаксън. Можем да го направим с нея. Можем да го направим и с теб. Трябва ни връзка с целия свят. Трябва ни факс. Трябва ни радиостанция, за да узнаем какво са направили с линията. Отчаяно се нуждаем от тия неща. Разбираш, нали? Тъй че ако искаш да спестиш куп безсмислени страдания на себе си и на нея, казвай какво направи с радиостанцията.
Ричър се бе извъртял настрани и гледаше библиотечката. Опитваше да си припомни некадърните преводи от японски в книгите за Пърл Харбър, които бе чел.
— Кажи ми — тихо изрече Фаулър. — Аз мога да ви опазя от тях. Изобщо няма да пострадате. Иначе нищо не мога да сторя.
Той остави глока върху бюрото.
— Искаш ли цигара?
Протегна пакета. Усмихна се. Доброто ченге. Приятел. Съюзник. Защитник. Най-старият трик в занаята. И му се полагаше най-старият отговор. Ричър хвърли поглед наоколо. По един пазач от двете страни, десният малко по-близо, левият почти до страничната стена. Пушките подпрени на лакът. Фаулър зад бюрото с пакет в ръката. Ричър сви рамене и кимна. Взе цигара със свободната си дясна ръка. Не беше пушил от десет години, но щом някой сам ти предлага смъртоносно оръжие, взимаш го без възражения.
— Хайде, признай — рече Фаулър. — Не ми губи времето.
Той щракна запалката и я поднесе. Ричър се приведе напред и запали цигарата. Смукна дълбоко и се облегна назад. Димът беше приятен. Вече десет години оттогава, а още му харесваше. Той издиша докрай и смукна отново.
