— На практика не — каза той. Говореше глухо и примирено. — Току-що загубиха чинук. С двама пилоти. Няма как да позвъня и да им река: направете ми тая услуга, не разследвайте случая. Може да опитам, може и да приемат на първо време, но ще се разчуе и започваме пак отначало. Най-много да спечелим един час.
Уебстър кимна.
— Седем часа, шест часа, има ли разлика?
Никой не му отговори.
— Сега трябва да действаме — каза Макграт. — Да забравим Белия дом. Няма за кога да чакаме. Чуйте ме, незабавно трябва да предприемем нещо. След шест часа всичко излиза извън контрол. Ще я погубим.
Шест часа правят триста и шейсет минути. Първите две изминаха в пълно мълчание. Джонсън гледаше безсмислено в пустотата. Уебстър потропваше с пръсти по масата. Гарбър гледаше Макграт. С кисело изражение. Макграт гледаше картата. Милошевич и Броган стояха сред тишината с книжни торби и пластмасови чашки в ръцете.
— Иска ли някой кафе? — попита Броган.
Гарбър му махна с ръка.
— Яж и планирай — каза той.
— Карта — каза Джонсън.
Макграт му подаде картата. Всички придърпаха столовете и се наведоха. Отново бяха в действие. Още триста петдесет и осем минути.
— Оврагът е на шест километра северно от нас — каза адютантът. — Имаме само осем морски пехотинци с БТР.
— Онзи танк ли? — запита Макграт.
Адютантът поклати глава.
— Бронетранспортьор. Съкратено БТР. Осем колела, без вериги.
— Значи брониран? — запита Уебстър.
— Естествено — кимна адютантът. — С него могат спокойно да стигнат до Йорк.
— Ако успеят да минат оврага — каза Гарбър.
Джонсън кимна.
— Там е цялата работа. Трябва да видим на място.
За цивилното око на Макграт бронетранспортьорът си беше чист танк, само дето отдолу се виждаха осем колела вместо вериги. Имаше корпус от скосени бронирани плочи и картечна кула отгоре. Шофьорът седеше отпред, а командирът в кулата. Отзад морските пехотинци седяха по трима с гръб един към друг, обърнати срещу амбразурите. Всяка амбразура имаше отделен перископ. Макграт си представи как неуязвимата машина бавно тръгва на бой, пръскайки куршуми през амбразурите. Надолу в оврага, после по отсрещния склон и по пътя за съдебната сграда в Йорк. Дръпна Уебстър настрани и тревожно прошепна:
— Не сме им казали. За динамита в стените.
— И няма да кажем — спокойно отвърна Уебстър. — Старецът ще рухне. Той и сега едва се крепи. Ще кажа на пехотинците. Те отиват. Сами ще решат как да се справят. Няма значение дали Джонсън знае, или не.
Макграт заприказва Джонсън, а Уебстър изтича към бронетранспортьора. Макграт видя как командирът на пехотинците се подава от кулата. Видя го да кима намръщен, докато Уебстър разправяше нещо. После адютантът на генерала подкара армейския шевролет. Джонсън и Гарбър се настаниха отпред до него. Макграт скочи на задната седалка. Броган и Милошевич го последваха.
Уебстър привърши разговора и изтича назад към шевролета. Пъхна се до Милошевич. Бронетранспортьорът включи мощния си дизелов двигател и избълва облак черен дим. После шумно смени скоростите и се понесе на север. Шевролетът подкара след него.
След шест километра на север изкачиха полегат баир и навлязоха в завой. Намалиха скоростта и спряха под висока скална издатина. Командирът на пехотинците скочи от кулата и изтича на север по пътя. Уебстър, Джонсън и Макграт слязоха и побързаха след него. Край ръба на скалата спряха и бавно се промъкнаха отвъд завоя. Надникнаха напред и надолу в оврага. Гледката беше внушителна.
Оврагът пресичаше пътя им почти по права линия отляво надясно. И не беше просто дълбок изкоп. Представляваше огромен ров и грамадно стъпало. Цялата земна кора се бе разкъсала и южната част бе пропаднала под нивото на северната. Като две съседни секции на старо бетонно шосе с един сантиметър разлика във височината. Издигнат до геологичен мащаб, този сантиметър се превръщаше в цели петнайсет метра.
При разцепването и пропадането на земната кора от ръбовете се бяха откъртили грамадни канари. Напорът на ледниците ги бе претъркалял на юг. За милион години ледът, дъждовете и бурите бяха разширили пукнатината, докато се превърне в дълбока яма. Тя прорязваше скалните слоеве до мястото, където отново се съединяваха. Тук-там достигаше ширина сто метра. Другаде по-плътни породи я ограничаваха само до двайсетина.
После корените на хиляди поколения дървета и зимните мразове бяха изгризали ръбовете, за да ги превърнат в стръмно, назъбено надолнище към дъното и също тъй стръмно нагорнище към южния край, петнайсет метра по-горе. Ниски криви дръвчета, преплетени храсталаци и сипеи покриваха склоновете. Самият път се издигаше постепенно върху бетонни колони и достигаше моста. После по нови бетонни колони се спускаше от северната страна и продължаваше през гората към планините.
Но мостът беше унищожен. Някой бе взривил двете централни опори. Пет-шест метра от средната му част лежаха на дъното трийсет метра по-долу. Застанали до скалата, четиримата виждаха останките от пътя, пръснати из оврага.
— Какво мислите? — тревожно запита Джонсън.
Командирът на пехотинците набързо оглеждаше оврага с бинокъл. Наляво, надясно, нагоре, надолу, колкото да проучи терена.
— Мисля, че е скапана работа, сър — отвърна той.
— Ще можете ли да минете? — запита Джонсън.
Онзи отпусна бинокъла и поклати глава.
— Няма начин, мътните да го вземат.
Той пристъпи плътно до генерала, за да виждат от един и същ ъгъл. Заговори бързо, като сочеше с пръст.
— Можем да слезем до дъното. Хей там, по онзи сипей, където наклонът е горе-долу приличен. Изкачването отсреща обаче ще е проблем, сър. Бронетранспортьорът не може да се катери по стръмнини над четирийсет и пет градуса. А почти целият северен склон е далеч по-стръмен. На места се издига почти отвесно. По-полегатите площадки са гъсто обрасли. И има отсечени дървета. Виждате ли там, сър?
Той посочи гората по отсрещния склон. На много места лежаха повалени дървета с дънерите на юг.
— Засеки — каза командирът на пехотинците. — Машината ще забуксува пред тях. Непременно. По нагорнището, без инерция, няма да се справи и танк. Влезем ли в тази яма, няма измъкване, това е.
— И какво ще правим, по дяволите? — запита Джонсън.
Офицерът сви рамене.
— Доведете сапьори. Взривената част е само пет-шест метра. Можем да построим временен мост.
— Колко време ще трябва? — запита Уебстър.
Офицерът отново сви рамене.
— За да дойдат дотук ли? Поне шест часа. Може би осем.
— Много е — каза Уебстър.
В този момент запращя радиостанцията в джоба на Макграт.
39
