— Загубата е чисто теоретична — каза Джонсън. — Ако допуснем, че са пленени, значи вече са скрити на сигурно място. В такъв случай авиацията няма да ги открие. Ще се повъртят малко и ще се върнат да чакат.
Уебстър кимна.
— Добре. Нищо не печелим, нищо не губим, край на тревогите.
Настана кратко мълчание.
— Значи ще си траем — каза Джонсън. — Оставяме хеликоптера да излети.
Макграт смаяно тръсна глава.
— Ами ако им хрумне да свалят хеликоптера?
Адютантът на генерала се усмихна снизходително.
— Няма начин. РВП ще им попречи.
— РВП ли? — повтори Макграт.
— Съкратено от „Разпознай враг или приятел“ — обясни адютантът. — Електронна система. Хеликоптерът излъчва сигнал. Ракетата го разпознава като приятел и отказва да излети.
— Сигурно ли е? — запита Макграт.
Адютантът кимна.
— Сто на сто.
Гарбър го изгледа навъсено. Но премълча. Не беше експерт в тази област.
— Добре — каза Уебстър. — По леглата. Събуди ни към осем, Броган.
На пистата в базата „Питърсън“ хеликоптер „Боинг CH–47D Чинук“ загряваше двигателите и започваше да гълта от своите три хиляди осемстотин деветдесет и пет литра гориво. Чинукът е огромна машина с две носещи витла, които се въртят в рамките на овал с размери трийсет на двайсет метра. Празен тежи над десет тона и може да вдигне още единайсет. Всъщност представлява грамаден летящ сандък с двигател отгоре, резервоари отстрани и кабина за екипажа високо отпред. Всеки хеликоптер става за издирване, но единствено чинук може да спасява тежко оборудване.
Тъй като беше празник и дежуреше минималният личен състав, диспечерът отдели само двама пилоти. Без наблюдател. Предполагаше, че не им трябва. Колко му е да откриеш пет камиона на някоя крайпътна отбивка в Монтана?
— Трябваше да останеш тук — каза Боркен. — Нали, Джо?
Ричър се озърна из полумрачната барака. Джоузеф Рей стоеше мирно върху жълтия квадрат. Гледаше право напред. Беше гол. От носа и устата му течеше кръв.
— Нали, Джо? — повтори Боркен.
Рей не отговори. Боркен пристъпи към него и стовари юмрук в лицето му. Рей залитна и падна назад. Блъсна се в задната стена и с усилие застана отново върху квадрата.
— Питах те нещо — каза Боркен.
Рей кимна. От брадата му капеше кръв.
— Ричър трябваше да остане тук — каза той.
Боркен го удари отново. Жесток прав удар в лицето. Главата на Рей отхвръкна назад. Бликна кръв. Боркен се усмихна.
— Никакви приказки, когато си на квадрата, Джо. Знаеш правилника.
Върна се назад и пъхна дулото на пистолета в ухото на Ричър. Избута го на поляната. Махна на Стиви да го последва.
— Ти стой на квадрата, Джо — подвикна той през рамо.
Стиви затръшна вратата на бараката. Боркен се завъртя и изтласка Ричър към него.
— Кажи на Фаулър да се отърве от тоя тип — нареди той. — И да е бил полезен, вече не ни трябва. Прибери кучката в стаята. Организирай охрана около сградата. Работа ни чака, нали? Няма време за глупости. На парадния плац в шест и половина. Всички да са там. Ще им прочета прокламацията, преди да я пуснем по факса.
Макграт не можеше да заспи. Върна се във фургона заедно с другите и легна на кушетката, но след десет минути стана. В седем без петнайсет влезе при Броган и Милошевич в командния пункт.
— Ако искате, вървете да си починете, момчета — каза той. — Аз ще наглеждам тук.
— Може да организираме закуска — предложи Броган. — Заведенията в Калиспел трябва вече да са отворени.
Макграт кимна разсеяно. Бръкна във вътрешния джоб за портфейла си.
— Не се тревожете — каза Броган. — Аз черпя. Мой ред е.
— Добре, благодаря — кимна Макграт. — И донесете кафе. Много кафе.
Двамата станаха и излязоха. Макграт ги гледаше от прага как потеглят на юг с една от армейските коли. Скоро шумът заглъхна и той остана сам с тихото електронно бръмчене зад гърба си. Върна се да седне. Часовникът сочеше седем. Факсът заработи.
Холи погали стария дюшек, сякаш върху него лежеше Ричър. Сякаш не докосваше някакъв протрит раиран дюшек, натъпкан с вехти конски косми, а неговото тяло — покрито с белези и синини, горещо, твърдо и мускулесто. Тя примига, за да пропъди сълзите. Въздъхна дълбоко и се замисли над следващото решение. Нямаше Ричър, нямаше Джаксън, нямаше оръжие и инструменти, а навън пазеха шестима часови. Тя огледа стаята за хиляден път и отново потъна в мисли.
Макграт заблъска с юмруци по фургона, за да събуди останалите. После изтича в командния пункт и видя, че от факса излиза трето копие от съобщението. Вече бе получил две. Сега и трето.
Уебстър дотича пръв. След минута нахълта Джонсън. После дойде Гарбър и накрая адютантът. Един след друг източваха по стълбичката и се втурваха към масата. Сядаха и поглеждаха Макграт въпросително. Макграт бе унесен в четене.
— Какво има, Мак? — запита Уебстър.
— Обявяват независимост — каза Макграт. — Чуйте това.
Той огледа четирите лица около себе си. Зачете на глас:
— Правителствата се създават от хората и извличат законна власт от съгласието на управляваните. Народът има право да ги смени или отхвърли след дълга верига от злоупотреби и неправди.
— Цитират оригинала — каза Уебстър.
— Перифразират — поправи го Гарбър.
Макграт кимна.
— Слушайте по-нататък. Историята на сегашното правителство на Съединените щати е история на непрестанни злоупотреби и неправди, целящи да установят абсолютна тирания над народа.
— Какво става, по дяволите? — запита Уебстър. — Да не се връщаме пак в 1776 година?
— Нататък е още по-зле — каза Макграт. — Затова ние, представителите на Свободните американски щати, разположени първоначално в бившия окръг Йорк на бившия щат Монтана, тържествено обявяваме и декларираме, че от днес тази територия е свободна и независима държава, отхвърлила всяка зависимост от Съединените щати, разтрогнала всички предишни политически връзки и като свободна и независима държава има пълното право да обявява война, да сключва мир, да защитава своите граници и въздушното си пространство, да сключва съюзи, да води търговия и да извършва всички други дейности на свободна и независима държава.
Той вдигна глава. Грижливо събра трите екземпляра и мълчаливо ги сложи на масата.
— Защо са три екземпляра? — запита Гарбър.
— Трима получатели — обясни Макграт. — Ако не ги бяхме засекли, вече щяха да са пристигнали.
— Къде? — запита Уебстър.
— Първият номер е столичен — каза Макграт. — Сигурно е на Белия дом.
Адютантът на Джонсън придърпа стола си към компютърния терминал. Макграт му продиктува номера. Адютантът го натрака и по екрана бързо пробягаха редове. Той кимна.
