трябваше да надигне гърди. Но скалата надвисваше твърде ниско. Раменете му бяха заклещени. Нямаше как да намери опора. Краката можеха да го тласкат напред, но не и да го издърпат. Ричър се вцепени от ужас. На гърлото му заседна буца. Главата му се блъсна в тавана, бузата му остърга пода. Дишаше бързо и тежко, за да не изкрещи.
Трябваше да се върне. Той заби в пода носовете на обувките си. Извъртя китки и се подпря на палци. Пропълзя няколко сантиметра назад, после скалата го заклещи отстрани. За да го отблъснат, мускулите на раменете се издуваха и опираха плътно в стената. Той издиша и отпусна ръце. Опита да се издърпа само с крака. Те задраскаха безпомощно из ситните камъчета по пода. Помогна им с палци. Раменете му пак се заклещиха. Завъртя бедра настрани. Имаше пет-шест сантиметра свободно пространство. Притисна длани в камъка и напъна назад. Тялото му се заклещи като клин. Извъртя се настрани и удари буза в тавана. Отдръпна глава и другата му буза се блъсна в пода. Скалата премазваше ребрата му. Този път нямаше сили да удържи крясъка. Трябваше да го пусне на свобода. Той отвори уста и изкрещя от ужас. Напорът на дробовете блъсна гърдите му в пода, а гърба в тавана.
Не знаеше дали очите му са отворени или затворени. Побутна с крака и отново загуби спечелените преди малко сантиметри. Протегна ръце. Пак опипа напред. Скалата го стягаше толкова здраво, че нямаше как да провери настрани. Разпери пръсти и зашари наляво, надясно, нагоре, надолу. Плътна скала. Напред нямаше път. Назад не можеше да се измъкне.
Щеше да умре в този планински капан. Знаеше го. И плъховете го знаеха. Ето ги, тичаха отзад. Наближаваха. Усети ги до краката си. Ритна и те отхвръкнаха с пронизително цвърчене. Но се върнаха. Усети тежестта им върху краката си. Вече гъмжаха по него. Провираха се покрай раменете му. Под мишниците. Усети с лицето си тяхната студена, мазна козина, докато лазеха напред. После размахваха опашки и продължаваха.
Накъде? Остави ги да тичат по ръката му, за да определи посоката. Движеха се напред в непрогледния мрак. Опипа ги с ръце. Усети, че отиват наляво. С бягането си раздвижваха въздуха. Въздухът беше хладен. Ричър усети движението му — лек, прохладен ветрец отляво по обляното в пот лице. Притисна се с всичка сила към дясната стена и тласна лявата си ръка наред и настрани. Потърси лявата стена. Нямаше я. Беше заседнал на връзката между два тунела. Нова пукнатина се отдалечаваше под прав ъгъл от неговата. Тесен, ужасно тесен прав ъгъл. Деветдесет градуса. Той се отблъсна назад, доколкото му позволяваха палците. Прилепи лице към стената и притисна ребра в камъка. Изви се с ръцете напред покрай ъгъла и бавно изтегли крака.
Новата пукнатина се оказа същата. Все тъй тясна. Все тъй ниска. Ричър се влачеше напред задъхан, потен и разтреперан. Отблъскваше се с крака сантиметър по сантиметър. Плъховете лазеха покрай него. Скалата раздираше гърба и ребрата му. Но ветрецът продължаваше да полъхва насреща. Тунелът водеше някъде. Ричър пъхтеше и се задъхваше. Лазеше упорито. После новата пукнатина се разшири. Оставаше все тъй ниска. Широка, плоска пукнатина в скалата. Той пълзеше по нея със сетни сили. Петдесет метра. Сто. После усети как таванът изведнъж шеметно се извиси. Заблъска с крака, въздухът наоколо се промени и ето че вече бе излязъл до кръста в пещерата с автомобилите. Осъзна, че очите му са широко отворени и в мрака пред него се мержелее белият форд.
Търкулна се по гръб върху чакъла и остана да лежи задъхан. Дишаше задавено, разтреперан от глава до пети. С мъчително усилие стана на крака и се озърна. Не видя пукнатината. Мракът я криеше. Добра се до бялата камионетка и рухна край нея. Седеше, задъхваше се и трепереше. Светещите стрелки на часовника му показваха, че е бил в тунелите почти три часа. Заклещен, потен, обзет от ужас. Три часа кошмар наяве. Панталоните и якето висяха на парцали. Всяко мускулче в тялото му изгаряше от болка. Лицето, ръцете, лактите и коленете бяха окървавени. Но за всичко това бе виновен страхът. Страхът, че няма да мине. Още усещаше как скалата притиска гърба и гърдите му. Как се впива в ребрата. Стана отново и се затътри към изхода. Бутна вратите и застана под лунната светлина с разперени ръце, безумни очи и широко отворена уста. Вдъхна с пълни гърди ароматния нощен въздух.
Вече бе прекосил половината котловина, когато започна да мисли нормално. Изтича назад и отново се вмъкна при автомобилите. Намери каквото търсеше. Откри го в един от джиповете. Дебел кабел за подаване на ток към ремарке. Откъсна го и смъкна изолацията със зъби. После пак изскочи под лунната светлина.
На връщане към Йорк се придържаше близо до пътя. Три километра, двайсет минути мъчително бавен тръс през дърветата. Заобиколи разрушените североизточни сгради и наближи съда изотзад. Промъкна се безшумно през сенките. Спря и се ослуша.
Опита се да разсъждава като Боркен. Самодоволен. Уверен в границите. Постоянни сведения от ФБР. Ричър заключен в наказателната барака, Холи затворена в стаята. Ще остави ли часови? Не и тази нощ. Утре и през идните дни предстоят напрегнати действия. Трябват му отпочинали хора. Ричър кимна и заложи на това предположение.
Стигна до стъпалата на съда. Пусто. Опита вратата. Заключена. Усмихна се. Никой не слага часови зад заключена врата. Изви края на медната тел и бръкна в ключалката. Механизмът бе стар. Осем секунди. Прекрачи вътре. Спря и се ослуша. Тишина. Изкачи се по стълбата.
Ключалката на стаята беше нова. Но евтина. Трябваше да работи тихо и това го забави. Цели трийсет секунди, докато щракна и последният щифт. Бавно отвори вратата и пристъпи върху високия под. Боязливо огледа стените. Холи седеше върху дюшека на пода. Напълно облечена и готова. Огромните й очи лъщяха в полумрака. Той махна с ръка. Обърна се, слезе долу и я изчака в коридора. Холи взе патерицата и закуца към вратата. Предпазливо слезе и застана до него.
— Здрасти, Ричър — прошепна тя. — Как си.
Той сви рамене.
— Бил съм и по-добре. От време на време.
Тя се озърна към стаята. Ричър проследи погледа и забеляза тъмно петно на пода. Въпросително вдигна вежди.
— Жената, която ми донесе обяд — прошепна тя.
Ричър кимна.
— С какво?
— С част от рамката на леглото.
Той забеляза колко е доволна и се усмихна.
— Добре си го измислила. Рамките от легла вършат чудесна работа.
Тя хвърли последен поглед към стаята и тихо затвори вратата. Последва го в тъмното и бавно слезе по стъпалата. Те минаха през двойната врата и се озоваха в безмълвната лунна нощ.
— Божичко — тревожно възкликна Холи. — Какво е станало с теб?
Ричър сведе очи и се огледа в лунната светлина. Беше облепен от глава до пети с каменен прах. Парцалив. Омазан в кръв и пот. Все още разтреперан.
— Дълга история — каза той. — Имаш ли на кого да се довериш в Чикаго?
— На Макграт — веднага отвърна тя. — Той е старши агент. Защо?
Хванати за ръка, те прекосиха широката улица, като се озъртаха на всички страни. Заобиколиха могилката пред разрушената сграда. Откриха пътеката на северозапад.
— Трябва да му изпратиш факс — каза Ричър. — Те имат ракети. Трябва да го предупредиш. Тази нощ, защото утре сутрин ще им прекъснат телефонната линия.
— От предателя ли са го разбрали? — запита Холи.
Ричър кимна.
— Как? — запита тя. — Как им предава сведения?
— Радиовръзка на къси вълни — каза Ричър. — Няма друга възможност. Всичко друго оставя следи.
Той залитна и се подпря на едно дърво. Разказа й всичко от начало до край.
— По дяволите — промърмори тя. — Противосамолетни ракети? Масово самоубийство? Кошмар.
— Кошмарът си е техен — каза Ричър. — Ние изчезваме.
— Трябва да останем и да им помогнем — възрази Холи. — Семействата.
Той поклати глава.
— Най-добре ще им помогнем, като избягаме. Ако останат без теб, може и да променят плановете. Освен това ще обясним как стоят нещата.
