Остана в гората. Ако тръгнеше от юг, трябваше да се приближи по стръмнината. Той заобиколи откъм запад и спечели още трийсет метра височина. Спря и надникна в котловината от нов ъгъл.
Все същото. Но бе имало нещо. Някаква неотдавнашна дейност. Лунните лъчи осветяваха следи от колела по натрошените шисти. Пред един от пещерните складове тия следи бяха безброй. Личеше, че поне две-три години оттам минават коли. Автомобилният парк. Към другата пещера водеха по-пресни следи. По- широки. Някой бе вкарал там тежки автомобили неотдавна.
Ричър напусна дърветата, изтича надолу и стъпи на шистите. Стъпките върху дребните плоски камъчета отекнаха като изстрели в тихата нощ. Почувства се дребен и уязвим, сякаш в кошмарен сън крачеше гол през футболно игрище. Като че ли по околните планини се е струпала огромна тълпа, впила в него хиляди безмълвни погледи. Спря зад една купчина камъни, приклекна и се ослуша. Ехото от стъпките му прокънтя и заглъхна. Не чу нищо друго. Все същата пълна липса на звук.
Шумно се прокрадна към вратата на по-малкия склад. Отблизо той се оказа огромен. Вероятно бе изграден за прибиране на тежки самосвали и помпено оборудване. Вратите достигаха на височина почти четири метра. Бяха направени от обелени дънери, скрепени с желязо. Напомняха стена на горска хижа, вградена в планинския склон.
Нямаше ключалка. Пък и не би могло да има. Ричър никога не бе виждал толкова грамадна ключалка, че да подхожда на тия врати. Облегна гръб в дясната и леко открехна лявата. Железните панти бяха добре смазани и се въртяха без затруднение. Ричър се промъкна през пролуката и прекрачи навътре.
Попадна в непрогледен мрак. Не виждаше нищо. Спря и зачака очите му да привикнат с тъмното. Но те не привикнаха. Човешкото око може да се разтваря все по-широко и по-широко, но без светлина няма да види нищо. Лъхна го тежък мирис на влага и разложение. Чу как тишината отстъпва към планинските недра, сякаш отпред имаше дълга зала или тунел. Протегна ръце напред като слепец и тръгна навътре.
Откри автомобил. Удари с пищял предната броня, преди ръцете му да докоснат капака. Беше висока машина. Камион или пикап. Цивилен. Гладък, лъскав автомобилен гланц. Не грапава армейска боя. Ричър плъзна пръсти към ръба на капака. После настрани. Пикап. Заобиколи отзад и мина от другата страна. Опипа лявата врата. Беше отключена. Отвори я. Лампичката блесна ослепително като прожектор. Наоколо затанцуваха странни сенки. Намираше се в огромна пещера. Бездънна. Просто чезнеше навътре в планината. Скалният свод слизаше плавно надолу, превръщаше се в тясна цепнатина и потъваше в мрака.
Ричър посегна в кабината и включи фаровете. Двата лъча блеснаха по скалата. Наоколо бяха подредени грижливо десетина коли. Очукани леки коли и пикапи. Военни джипове с маскировъчен цвят, купени на старо. И белият форд с надупчен покрив. Изглеждаше тъжен и изоставен след епичното си пътуване от Чикаго дотук. Грохнал, с подбити ресори. Наблизо имаше работни маси със закачени над тях стари инструменти. Кутии боя и бидони машинно масло. Купища протрити гуми и ръждиви бутилки от ацетилен.
Прегледа най-близките автомобили. Всички ключове бяха на таблата. В жабката на третата кола откри фенерче. Взе го. Върна се до пикапа и изгаси фаровете. Тръгна към големите дървени врати и излезе в нощта.
Изчака и се ослуша. Нищо. Затвори вратата на автомобилния парк и тръгна към по-голямата пещера. Сто метра по издайническите шисти. Вратите на другия склад се оказаха същите. Само че по-големи. И заключени. По-примитивна ключалка не бе виждал в живота си. Стар, изметнат дънер, наместен върху железни скоби и прикрепен с верига. Веригата пък беше заключена с два големи катинара. Ричър не им обърна внимание. Нямаше смисъл да си играе с тях. Виждаше, че дънерът е достатъчно хлабав, за да се промъкне човек.
Избута вратите навътре. Преди дънерът да ги спре, между тях вече зееше процеп, широк около педя и половина. Ричър провря ръце през него, после главата си, раменете. Заблъска с крака и пропълзя още напред. Изправи се и включи фенерчето.
Отново се намираше в огромна пещера. Същият мрак. Същият тежък мирис на влага и разложение. Същият скосен свод, слизащ към тясна пукнатина. Същото глухо безмълвие, сякаш планинските дълбини засмукваха всеки звук. Същото предназначение. Гараж за автомобили. Но тези бяха съвсем еднакви. Пет на брой. Пет съвременни камиона от армията на САЩ. С белите знаци на противовъздушната отбрана. Не нови, но добре поддържани. Идеално изпънати брезентови покривала над каросериите.
Ричър мина зад първия камион. Сложи крак върху стъпенката, надигна се и надникна в каросерията. Празна. От двете страни по цялата дължина имаше дъсчени скамейки. За превоз на личен състав. Ричър вече не помнеше колко километра е пътувал върху такива скамейки, колко се е люшкал и колко е гледал металния под в очакване да пристигне някъде.
Металният под бе зацапан. И това изглеждаше странно в иначе чистия камион. По него имаше черни петна. Някаква гъста течност, засъхнала на локвички. Ричър се втренчи в тях. Вече не помнеше колко пъти е виждал такива петна. Скочи долу и изтича към втория камион. Изкатери се и светна с фенерчето.
Във втория камион нямаше скамейки. От двете страни бяха закрепени масивни стойки. Прецизно изработени стойки от винкелно желязо със стоманени гнезда и дебели гумени уплътнители за деликатния товар. Лявата съдържаше пет ракетохвъргачки. Всяка от тях представляваше тъмносива стоманена тръба, дълга около два метра, с голяма кутия за електрониката, оптически прицел и ръкохватка със спусък в предния край. Общо пет бройки, прикрепени успоредно една на друга.
На дясната стойка имаше двайсет и пет ракети „Стингър“. На сантиметри една от друга, стегнати в гумените уплътнители, отметнати контролни капачета, готови за зареждане. Корпус от тъмна сплав с изписани серийни номера и широка оранжева ивица около горивната част.
Ричър изтича към другите три камиона. Все същото. Пет ракетохвъргачки, двайсет и пет ракети. Общо двайсет ракетохвъргачки и сто ракети. Уставното въоръжение на подвижна противовъздушна част. Поделение от двайсет бойци. Върна се към първия камион и огледа кръвта по пода. После чу плъховете. Отначало ги помисли за стъпки отвън по шистите. След това осъзна, че звукът се раздава по-близо, някъде зад гърба му. В дъното на пещерата притичваха плъхове. Той отново светна фенерчето, изтича навътре и откри двайсетте войници.
Труповете бяха нахвърляни на камара там, където сводът слизаше на около два метра от пода. Двайсет мъртви войници. Грозна картина. Всички бяха застреляни в гръб. Виждаше се от пръв поглед. Покосени в гръб с масиран картечен огън, както са стояли на групичка някъде. Той се наведе, изсумтя и преобърна двамина. Не приличаха на герои. Кротки запасняци, зачислени в някоя усамотена база на своя територия. Нападнати в гръб и избити заради оръжието.
Но как? Знаеше как. Малко и безнадеждно остаряло противовъздушно поделение в далечните северни области на Монтана. Остатък от параноичната епоха на Студената война. Предвидено за разформироване. Или вече разформировано. Вероятно на път към базата „Питърсън“ в Колорадо. Получава последните заповеди с открит текст по радиото. Ричър си спомни радиостанцията в свързочната барака. И оператора, който търпеливо въртеше настройката. Представи си как случайно засичат заповедта за връщане, операторът хуква при Боркен, по шишкавото лице на Боркен изгрява широка усмивка. После бързо съставен план и коварна засада някъде из планините. Двайсет убити войници, натоварени в собствения си камион и нахвърляни тук, в пещерата. Той стоеше и се взираше в ужасната гледка. После пак изгаси фенерчето.
Защото одеве не беше сгрешил. Отвън наистина долитаха стъпки по шистите. Сега отново ги чу. Наближаваха. Превръщаха се в оглушително хрущене сред нощната тишина. Идваха право към този гараж. Шумът бе такъв, че нямаше начин да разбере колко души са.
Чу ги да спират пред масивните врати. Чу звънтенето на ключове. Чу тракането на катинарите. Някой дръпна веригите настрани, изтегли дънера. Вратите хлътнаха навътре. Ричър се хвърли долу. Падна по очи и се притисна в купчината студени, лепкави трупове.
Два вида стъпки. Два гласа. Познаваше ги добре. Фаулър и Боркен. Разговаряха тихо, вървяха уверено. Ричър отпусна тяло върху купчината. По ръката му пробяга плъх.
— Каза ли кога? — запита Фаулър.
Гласът му кънтеше с изненадваща мощ под скалния свод.
— Утре рано сутринта — отвърна Боркен. — Кога започват работа телефонните техници? Около осем? Или седем и половина?
— По-добре да сме предпазливи — рече Фаулър. — Нека е седем и половина. Най-напред ще прекъснат
