появи. Нямаше да излезе.
Ричър не пресече поляната. Предпочиташе да се придържа към дърветата. Заобиколи през гората. Избягваше утъпканите пътеки. Кучетата не го плашеха. Знаеше, че са вързани. Фаулър бе споменал за пуми. Никой не пуска кучета нощем там, където върлуват пуми. Инак на сутринта непременно ще си остане без кучета.
Прикрит между дърветата, той обиколи целия Бастион. Никъде не светеше, цялата поляна тънеше в мрак и тишина. Изчака между дърветата зад столовата. Кухнята беше тромава ъгловата пристройка, прилепена отзад. Не светеше, но вратата беше отворена и в сенките стоеше жената, която му бе донесла закуска. Той я огледа иззад дърветата. Изчака пет минути. Шест. Не забеляза никакво друго движение. Метна камъче на пътеката вляво от нея. Жената подскочи. Ричър подвикна тихо. Тя излезе от сенките. Сама. Тръгна към дърветата. Той я дръпна за лакътя в тъмното.
— Как се измъкна? — прошепна жената.
Не личеше на колко години е. Може би двайсет и пет, може би четирийсет и пет. Беше хубава жена, слаба, с дълга права коса, но изнурена от грижи и страхове. И все пак в нея тлееше искрица упорит борчески дух. Преди век сигурно би крачила със заселниците по пътя за Орегон.
— Как се измъкна? — повтори тя.
— През вратата — прошепна Ричър.
Жената го изгледа с недоумение.
— Трябва да ни помогнеш — прошепна тя.
После замълча, сплете пръсти, завъртя глава насам-натам и с ужас се взря в тъмнината.
— Как да ви помогна? — запита Ричър. — Защо?
— Всички са луди — рече жената. — Трябва да ни помогнеш.
— Как? — повтори той.
Тя мълчаливо направи гримаса, сви рамене и разпери ръце, като че всичко бе ясно или просто не знаеше откъде да започне.
— Разкажи от началото — подкани я Ричър.
Тя кимна, преглътна, кимна още веднъж и се овладя.
— Изчезнаха хора.
— Какви хора? — запита той. — Как изчезнаха?
— Просто изчезнаха. Боркен има пръст в тая работа. Той завладя всичко. Дълго е за разправяне. Повечето от нас бяха тук с други групи. Просто се борехме да оцелеем сами или със семействата си, нали разбираш? Аз бях със Северозападните бунтари. После Боркен взе да се навърта наоколо и да дрънка за обединение. Караше се и спореше. Другите водачи не приемаха възгледите му. После просто започнаха да изчезват. Хей така, напускаха. Боркен каза, че загубили смелост. И си тръгнали. Затова трябвало да се обединим с него. Нямало друг избор. Някои от нас са, кажи-речи, пленници.
Ричър кимна.
— А сега става нещо из мините — добави жената.
— Какво точно? — запита той.
— Не знам. Сигурно ще е нещо лошо. На нас не ни позволяват да припарим нататък. Само километър и половина нагоре по пътя, но е забранено. Днес ставаше нещо. Рекоха, че отиват да работят на юг по границата, когато обаче се върнаха за обяд, дойдоха от север. Видях ги през кухненското прозорче. Смееха се.
— Кои бяха?
— Боркен и най-верните му хора. Той е луд. Казва, че когато обявим независимост, ще ни нападнат и трябва да отвърнем на удара. Още утре. Всички се страхуваме. Имаме семейства, нали разбираш. Но нищо не можем да сторим. Застанеш ли срещу него, или те прогонва, или крещи, додето се съгласиш. Никой не може да му устои. Той ни владее изцяло.
Ричър кимна отново. Жената безсилно се притисна към него. Усети сълзите по бузите й.
— А не можем да победим, нали? — каза тя. — Няма начин, ако ни нападнат. Ние сме само сто души. Как да победим цяла армия? Всички ще умрем.
В разширените й очи се белееше отчаяние. Ричър сви рамене. Тръсна глава и се помъчи да говори спокойно и убедително.
— Няма да има атака — каза той. — Обсада, това ще е. Изчакване. Ще преговарят. И преди се е случвало. Няма да пратят армията, а ФБР. Бюрото си знае работата. Всичко ще е наред. Няма да ви убият. Изобщо не искат такова нещо. Всичко това са само брътвежи на Боркен.
— Свобода или смърт — прошепна тя. — Все това разправя.
— ФБР си знае работата — повтори Ричър. — Никой не иска да ви убива.
Жената прехапа устни, затвори просълзените си очи и отчаяно тръсна глава.
— Не те. Боркен ще ни избие. Свобода или смърт, не разбираш ли? Ако дойдат, той ще избие всички ни. Или ще ни принуди да се самоубием. Като онези масови самоубийства. Ще ни принуди. Знам го.
Ричър я гледаше мълчаливо.
— Чух ги да разговарят — продължи тя. — Все шушукат, все кроят тайни планове. Казват, че жените и децата трябвало да умрат. Било оправдано. Било важно от историческа гледна точка. Обстоятелствата го налагали.
— Значи си ги чула? — запита Ричър. — Кога?
— Непрекъснато. Все кроят планове. Боркен и неговите довереници. Жените и децата трябвало да умрат, така казват. Ще ни накарат да се самоубием. Масово самоубийство. Цели семейства. Децата. В мините. Мисля, че ще ни накарат да влезем в мините и да се самоубием.
Жената замълча и се озърна из мрачната гора. Трепереше цяла, макар че нощта не бе студена.
— Не трябваше да е така — каза тя. — Просто искахме да живеем свободни тук, да отгледаме децата си, нали разбираш. Сигурно сме полудели.
Ричър сви рамене.
— Не ми е работа да съдя.
— Имахме си причини — каза жената. — Всеки има право да живее свободно.
— Без съмнение — потвърди Ричър.
— Само че всичко се обърка. Не искахме тоя кошмар.
Той кимна.
— И какво смяташ да правиш сега? — запита жената.
— Да похапна — каза Ричър. — Умирам от глад. Има ли нещо вътре? Сандвич например.
Взе си сандвич с лебервурст и пое към мините. Остана между дърветата, докато стигна далеч отвъд парадния плац. После свърна на изток и стигна до пътя, идващ от Йорк. Беше неравен, надупчен и сив под лунната светлина. Ричър тръгна по него на север, като се придържаше в сянката на дърветата.
Пътят лъкатушеше с остри завои по планинския склон. Сигурен знак, че води към нещо важно, иначе просто не би си струвало труда да го прокарат. След около километър и половина криволичене и триста метра по-нависоко последният завой извеждаше към котловина с размерите на пуст стадион. Ямата беше отчасти естествена, отчасти разкъртена с експлозиви в утробата на огромните върхове. Опираше в отвесна скална стена. Тук-там зееха полукръгли отвори. Приличаха на грамадни миши дупки. Някои бяха доизградени с камъни, за да оформят нещо като заслон. Две от пещерите представляваха огромни каменни складове с вътрешни тавани от греди и дъски.
Дъното на котловината бе осеяно с натрошени шисти. Навсякъде стърчаха купища пръст и камъни. По тях вече растяха прашни бурени и млади дръвчета. Ричър видя ръждиви останки от релси без начало и край. Приклекна край едно дърво навътре в гората, извади сандвича и продължи да наблюдава, докато се хранеше.
Не видя нищо особено. Котловината бе тиха и пуста. Дори повече от тиха. Наоколо цареше онази пълна липса на звук, типична за оживените места, след като ги изоставят. Природните звуци бяха отдавна изчезнали. Дърветата изсечени, потоците отклонени, храстите изкоренени, за да отстъпят място на машинния звън и човешките крясъци. А след хората и машините не бе останало нищо, за да замени техните шумове. Ричър напрегна слух, но не чу нищо. Беше тихо като на Луната.
